Говорейки за спектакъл от такъв ранг, понятията „ревю“ и „рецензия“ някак издишат. Това е тема, по която най-добре биха се произнесли театроведите, какъвто аз не съм, но ще се опитам най-пълнокръвно да опиша магията, която съпреживях заедно с още няколко хиляди зрители през изминалата събота (13 май) в Зала 1 на НДК.

За първи път гледах „Котките“ преди десет години, когато бях студент. Не, нищо от учебната ми програма в НАТФИЗ не включваше изучаването нито на творчеството на Андрю Лойд Уебър, нито десетките сценично музикални шедьоври, които той е вдъхновил – с това изкуство ме срещна любопитството ми. Тогава гледах „Котките“ в екстаз, но не на сцената на ‘The Neil Simon Theatre’, където понастоящем се играе шоуто, нито във величествената Зала 1 на НДК. Сцена бе моят малък и счупен монитор, а зрител на пиратстваното DVD на спектакъла от 1999 в моята прашна стаичка бях само аз.

Умишлено се впускам в това уточнение, тъй като никога не съм и мечтал, че мога да видя оригиналното представление без да ми се налага да пътувам до Ню Йорк или Лондон. Котки, котки, котки. Котки шарени, котки рижави. Ресторантьорски котки, театрални котки и всякакви други архетипи, които ти отвяват ума и те издигат емоционално и душевно. След като един DVD запис може така да те превземе, дали пък няма да започна да мяукам, ако видя оригинала на живо? Почти нищо от сценографията от 1981 не се е променило. Старият ръждясал капак от автомобил, огромната гума от камион, каналът, боклуците и над тази квартална котешка сцена величествено се издига луната. Светлините изгаснаха, започна каноничната тревожна музика съпроводена с легендарните примигващи котешки очи в мрака. И те се озоваха сред нас…

Memory, All alone in the moonlight I can smile at the old days I was beautiful then.

Мюзикълът е базиран на поемата на Т.С. Елиът „Книгата на стария опосум за практични котки“. Поезията бива преработена в още по-блестящ текст от Тим Райт, а Уебър композира музиката, като и двамата добавят много от себе си. Сюжетът на „Котките”, макар и строго фрагментарен, не страда от липса на драматичност, „човешки“ трагедии, възходи и падения. Всяка година The Jellice Cats (котките Мяу) се събират на така наречения Jellice ball, където се срещат със своя лидер и духовен водач  Старият Дойтерноми, който трябва да посочи коя е котката, която ще отиде в котешкия рай – heavyside layer. След традиционното наименование на всяка една от котките започва и котешкият бал, в който всяко едно коте бива представено. Както казах, котките са много и всяка една от тях има своята тъжна, весела или просто смешна история.

Oh, well I never, was there ever
A cat so clever as magical
Mr. Mistoffelees.

Трите часа танцуващи и пеещи котки не могат да се опишат с думи. Не съм ги гледал в Лондон или Ню Йорк и не знам дали и там е имало същите режисьорски решения те да тичат между публиката и да комуникират с нея по такъв начин. Зала 1 определено го позволяваше. Актьорите, видимо уморени след три последователни представления (аз присъствах на четвъртото от общо шест!), не се поддадоха нито за миг на умората. Публиката се наслади на великолепни сцени като “Gus, the theater cat“, “Mr. Mephistopheles”, “Skimbleshanks the Railway Cat” и, разбира се, класиката, която прави това, което е котките „Memory“ – споменът за изминалата слава на младините и тъжният, трагичен завършек на старостта. Котките, но не като животните, които се мотаят в краката ни, а като чисто човешки архетипи. Въпреки великолепното изпълнение на “Memory”, за мен най-важно като че ли си остава посланието на стария котарак – че котките са „very much like you“ – досущ като нас хората.

But his greatest creation as he loves to tell
Was Firefrorefiddle, the fiend of the fell.

След „Котките“ стигнах до едно много важно заключение. И то е, че в България има глад за култура и изкуство. Да напълниш Зала 1 на НДК шест пъти за четири дни е почти толкова впечатлително, колкото и да го изиграеш шест пъти.