Да изпратим лятото с шепа есенни думи

На прага между лятото и есента

Да се разделиш с лятото винаги е трудно. Оставащите безгрижни топли лъчи на слънцето са преброени, заместени от хладни вечери, дъждовни локви и вятър, носещ премяна от жълто-червени листа. Шепите ни се пълнят не с мидени черупки, откраднати от морския бряг, а с есенни кестени, докато с Емили Дикинсън се дивим как и кога лятото ни се изплъзна така неусетно между пръстите.

Тъй – без да полети с криле –

без кораб – да му помага –

нашето лято – с лекота –

в красивото избяга.

И точно, когато споменът за изгреви, дъх на смокини и стичащия се динен сок по брадичката започват да изглеждат като далечен спомен, носталгията те прегръща. Казваме „Сбогом, Лято“, и надникваме в едноименната творба на Рей Бредбъри, за да открием малко топлина, радост и смисъл дори в раздялата с лятото.

„- На фунийките сладолед винаги им виждаш сметката. Все се оказва, че едва съм ги захапал отгоре и вече дояждам острия край. Все се оказва, че щом скоча в езерото, когато започне ваканцията, и вече излизам от водата отсреща, за да отида на училище. Ами да, не е чудно, че не ми е весело.

Зависи как ще погледнеш на нещата – отговори Дъг. – Я си помисли за всичко, което още не си започвал. Пред тебе има милион фунийки сладолед, десет милиарда ябълкови сладкиши и стотици летни ваканции. Милиарди неща чакат да си отхапеш или да скочиш в тях.

Да, но поне веднъж ми се ще – каза Том – да има толкова голяма фунийка сладолед, че да си ядеш от нея вечно, да няма край и все да си щастлив. Иха-а!

Няма такава фунийка сладолед.

Само едно нещо искам – упорстваше Том – Една ваканция, в която да няма последен ден.“

Сладоледът се стопява в красив спомен, а на негово място отхапваме трапчиво-сладка хапка от есенна дюля, грабваща вниманието ни насред пъстротата на танцуващи листа. И макар събрала цветовете в себе си, понякога очарованието на есента се крие не там, а в простота и уюта на дома, които Георги Господинов долавя в нея.

“Есен
Майка ми
вари зад блока

лятото
на
лютеница”

Есента може да бъде и нежност, споделен миг между две обичащи сърца, за които лятото не свърша, а вслушана в пулса им Мария Донева го пренася на белия лист.

Сутринта валяло дъжд

и ръцете ми са хладни.

Мигна ли дори веднъж

лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда

палят в гърлото ми суша

лятото ще задържа,

само ако в теб се сгуша.


И макар лятото да е слънцето, есента продължава да ни осветява макар и с бледата светлина на лунна пътека. Неразделно сливащи се лятото и есента се преплитат в меланхолична хармония, която живее в мастилото на писателите. В него се прегръщат живота и смъртта, светлината и мрака, студът и топлотата, оживяващи сред редовете на Емили Бронте:

Fall, leaves, fall; die, flowers, away;

Lengthen night and shorten day;

Every leaf speaks bliss to me

Fluttering from the autumn tree.

I shall smile when wreaths of snow

Blossom where the rose should grow;

I shall sing when night’s decay

Ushers in a drearier day.

И докато денят намалява, погълнат от меката светлина на есенните залези, ни остава единственият избор да се справим с мъгливо-облачните чувства с термос, изпълнен с горещ ароматен чай, топли чорапи и книга, за да се потопим в морето. Е, не това със соления дъх, а другото – с цвят на охра, миришещо на уют, миришещо на есен.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to