Винаги съм била наобратно. Навярно с пробуждането на лятото всеки средностатистически читател се обръща към  книгите, носещи лекота и неангажираност. Онези книги, съхраняващи безвремие и мирен полъх, които можеш да оставиш за между две влизания в морето.

Аз не съм от тях. Сякаш минат ли градусите пределната точка от 25°C, в мен се събужда глад за сериозна литература. Приисква ми се да размишлявам и откривам истини, да излизам на срещи с мъдростта, да ми мирише на онзи вълшебен прах от старите книги, за който има специални рецептори, строящи разнообразни асоциации и връщащи ни към спомени.

И ето ме сега. За първо лято откривам книга на предела. Като пясъкa на прибоя между облещилото се слънце на лекотата и дълбоката философия на заливащите го вълни.

Тук ще помълча, за да оставя на Милан Кундера и „Непосилната лекота на битието“ да говорят. И няма да придавам на мислите си форма на книжно ревю. Ще бъдат находка, експонат, открито съкровище, което се надявам да заблести и в други погледи. Да влезе през тях, за да се задоми в нечие съзнание.

„Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори гилотината. “

За да открием утеха сред терзания и изборите, пред които се изправяме

Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетриал.

За да не изглежда безпътицата непрогледна.

Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата.

Но и за контрастите

Зрението е възможно между две граници: силната, ослепителна светлина и непрогледния мрак.

За тайната на мрака и сексуалността

Мракът го привлича не по-малко от светлината. Той знае, че в нашия модерен век хората намират за смешно да се гази лампата по време на любовен акт, и затова оставя да свети една малка лампика над леглото. Но в мига, в който прониква в Сабина, затваря очи. Насладата, която се разгаря у него, изисква тъмнина. Тази тъмнина е абсолютна, чиста, в нея не се мяркат предсави и видения, тя няма край, няма граници, тя е безкрайността, която носи у себе си всеки от нас. (Да, онзи, който иска да види безкрайността, трябва само да затвори очи!).

За системата като порочен свят

Когато едно общество е богато, неговите членове не са принудени да се занимават с физически труд и могат да се отдадат на духовна дейност. Университетите и студентите в тях стават все повече и повече. За да се дипломират, тези студенти трябва да измислят теми за дипломните си работи. Темите са безкрайно много, защото за всичко на този свят може да се напише трактат.

Изписаните листове хартия се трупат в архиви и тези архиви са по-тъжна гледка и от гробище, защото в тях не влиза никой дори на Задушница. Културата се изгубва сред безчислената книжна продукция, сред лавината от букви, сред безумството на количеството. Именно затова ти казвам, че една забранена книга в бившата ти родина означава несравнимо повече от милиардите думи, които бълват нашите университети.

За режима

Оттук следва, че истинският противник на тоталитарния кич е питащият човек.

и в умисъла за съзряването:

Докато хората са още млди и от музикалната композиция на тхния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

За любовта

Защото да обичаш, означава да се откажеш от силата си – промълви Франц.

…любовта е като империята: щом идеята, върху която е била основана една империя, изживее времето си, загива и самата империя.

За изневярата

Защото душата се възбуждаше именно от това, че тялото действа против нейната воля, изменя ѝ, а тя наблюдава тази измяна.

За склонностите в човешката природа

Хората най-често се стремят да избягат от своята мъка в бъдещето. Представят си по магистралата на времето една черта, отвъд която ще дойде краят на днешните им мъки.

За сравненията между живота и историята

Историята е точно толкова лека, колкото и животът на отделния човек, непосилно лека, лека като перцем като вдигната във въздуха прашинка, като онова, което утре няма да го има.