Образование

Да ти е важно да си учител – Альона Денякина от „Заедно в час“

12.12.2018
Заедно в час

Тя носи приказно име и едно от лицата на тазгодишната кампания на „Заедно в час“ за набиране на нови участници. Альона Денякина е възпитаник на „Заедно в час“ от 2012-2014, като в този период преподава английски език в Самоков. Какво ѝ носи участието ѝ програмата и защо е важно образованието да ти е важно – вижте в разговора ни с Альона.

Здравей, Альона! Ти си един от първите учители, станали част от „Заедно в час“. Как взе това решение?

Аз станах част от втория випуск учители. Преди мен имаше една година, през която вече имаше учители на „Заедно в час“. За мен участието беше един вид връщане към мен на няколко нива.  От малка си представях как имам мое училище и на какво искам да уча децата, защото аз много обичах да бъда в училище и да уча, но през цялото време имах усещането, че има още нещо, че трябва да се случва още нещо. Имах чувството, че в училище може да бъде по-добре и че аз искам да съм човека, който да го направи по-добре. Така че може да се каже, че съм  човек, който цял живот е искал да бъде учител.

След това в университета завърших социология и това е нещо, което много ми допада от гледна точка на това как функционира социалният свят. Продължават да ме вълнуват социални изследвания, по които все още работя. Но в университета малко ми се загуби връзката с преподаването и с образователната система като учител, като визия за това, че аз ще бъда учител в някакъв момент. Беше едно щастливо стечение на обстоятелствата, че когато завършвах, моя близка приятелка ми разказа за „Заедно в час“. Тя ми каза – Ая, знаеш ли, че има програма, която е за учители. Смятам, че ти си точно за нея. И ми изпрати линк към сайта на „Заедно в час“. Аз страшно много се вдъхнових, но това беше първата година, когато аз все още не бях завършила. След това покрай писане на дипломна работа, Еразъм и работа около изборите през 2011 година някак си забравих за съществуването на „Заедно в час“.

И така напълно случайно три дни преди крайния срок за кандидатстване отидох на форум Ключ, където бе един от първите хора в екипа на „Заедно в час“, и аз изведнъж си казах – това исках да правя, как можах да забравя. Страшно много се вдъхнових и си казах, че трябва бързо да кандидатствам. В тези три дни седнах, четох условията, набирах документи, трябваше да се пишат много отговори на различни въпроси как си представяш образованието, звънях на учители за препоръки и на хора, които ме познават от доброволческите ми дейности и така буквално в последния момент успях да кандидатствам тогава.

Какво ти донесе програмата?

Програмата ми донесе много. Това за мен е едно от ключовите решения в моя живот, едно от основните неща, които са ме изградили като личност и като професионалист. Едно преживяване, което, ако вземеш максимално от него, ти дава много знания, много умения, досег до невероятни хора, до начин на работа и мислене, който не навсякъде можеш да получиш и наистина опит, който те променя.

От лична гледна точка програмата беше много важна, защото ми помогна да се чувствам в хармония със себе си, и ми показа, че има надежда за това, което аз искам за света, както аз си го представям. И това стана благодарение на невероятните хора, които са част от програмата.

Срещайки тези хора – и учители, и самия екип – аз бях в абсолютна еуфория от самия досег до хора, които мислят по същия начин и мечтаят за същите неща, които искат това, което и аз искам. И го правят, и не спират да го правят.

Ти си преподавала в Самоков, какви са спомените ти от живота в малкия град?

Аз целенасочено исках да съм в по-малък град или в село, защото исках да видя какво е да живееш в такъв. Родена съм в София, израснала съм тук. Имах идеалистична представа за селския живот и исках да тествам до колко е реална. В гимназията си представях как аз съм учителка в някое малко селско училище и че аз съм му директорка. Много исках да видя дали мога да се справя с това, да проверя дали това е нещо, което наистина мога да правя и искам за себе си.

Спомените ми са и позитивни, и такива за предизвикателствата, които преодолявахме. За мен беше наистина голяма промяна от това, на което съм свикнала в София. Много ми харесваше това, че всички се познават, че винаги можеш да срещнеш познат, че имаш топли връзки между хората. Много ми харесваше това, че е безкрайно близко до природата и наистина можех да си почивам след работа. Буквално за няколко минути си в гората, дишаш чист въздух и можеш да си изчистиш мислите. Когато си стресиран, притеснен, ядосан, можеш да нацепиш един наръч дърва и всичко ти минава. Няма го всичкия стрес на големия град със задръствания, пътувания, гмеж от хора, мръсотия. Харесваше ми спокойствието на живота там.

Но това идва и със своите предизвикателства: студеното зимно време, с което трябва да свикнеш и да намериш своите начини да се справиш; липсата на твоята социална среда – няма ги приятелите и семейството; прибираш се веднъж на няколко седмици и тогава можеш да имаш социален живот и всички хора, с които общуваш, са или твоите учители, или колегите ти учители.

За моя радост в Самоков бяхме четирима учители първата година и шестима през втората. Имаше истинска подкрепа с общността, имаше с кого да общуваме, да споделяме, да обсъждаме заедно дейностите си и това беше много важно. Всъщност продължаваме да се виждаме и чуваме с колегите и да правим неща заедно дори след толкова години.

Защо учене и грижа в ранна детска възраст?

Завършвайки програмата, реших да се върна в София, за да работя във фондация „Тръст за социална инициатива“, която се занимава с проекти в 3 основни сфери – ранно детско развитие, образователни възможности и достъп до пазара на труда/жилищни политики, като има и една по-голяма шапка – развитие на капацитета на организациите в България, която преминава и през трите сфери. Фондацията финансира проекти и на други неправителствени организации в страната и тества нови модели, като има и собствени проекти там, където смята, че има обещаващи подходи, където няма кой друг да ги въведе с помощта на други неправителствени организации.

Причината да се върна в София и да работя за учене и грижа в ранна детска възраст е това, че в училище аз преподавах на 5, 6, 7 клас (английски) и видях големите разлики между моите ученици в Средно общообразователно училище от 5 до 12 клас. Училището е много пъстро. Има много бедни или много богати деца, има деца от ромски, турски и български произход, които живеят в центъра на чаршията или в крайните квартали. На показ е целият спектър на различни по тип деца с различни истории и различни нужди. Това ми показа предизвикателството да работиш на всички различни нива и колко е трудно да постигнеш изискванията и нуждите на децата от развитие в 5, 6, 7 клас, когато те вече имат огромни различия помежду си във възможностите и в това, което те знаят и умеят. Тези различия идват донякъде от образователната система, донякъде от това, че те започват вече неравни още в 1 клас. И е много трудно на учителите от 1 до 4 клас да преодолеят тези различия, защото реално децата имат 7 години разлика в развитието си.

Има деца, чиито родители са имали възможност да работят с тях, да ги образоват още в най-ранна детска възраст, пращали са ги на какви ли не кръжоци и курсове. Има и деца, които в 5 клас продължаваха да не могат да четат и да пишат името си. Те започват 5 клас дори без да знаят български език.

И ми стана ми ясно, че е много трудно в ниво училищно образование да бъдат преодолени тези разлики, като те трябва да бъдат преборени много по-рано.

Сега започнахме голям проект в предучилищното образование, което е изследване, съвместно със световна банка, за това какви са бариерите за включване на предучилищно образование в България.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваЗа избора да си учител - Златина Георгиева и "Заедно в час"26.01.2016

Още от Под Моста

Емилия НайденоваИнтервю с Ейлиш ни Гуивна, автор на „Литературен обяд и други разкази“Литература