Децата на света – защо хората емигрират?

15.12.2014

Седнала съм на един от металните столове на летището и чакам да започне бординга на самолета ми за София. Погледът ми се спира на млада жена с азиатски черти и двете й дъщерички. На външен вид приликата между трите е изумителна – прави и лъскави, черни коси, бяла кожа и светлорозови устни като копия на един и същ човек през различните етапи от неговия живот. Между децата и майката обаче стои някаква преграда. Отначало не съм сигурна каква е, но скоро разбирам – двете момиченца говорят помежду си на английски, докато майка им се опитва да ги вразуми на японски. Наблюдавах ги още известно време с надеждата да чуя децата и майка им да проговорят на един език, но уви това не се случи.

Денят реши да ме сблъска и с голяма група българи, емигрирали в САЩ, които също пътуваха за София. Ситуацията този път беше различна – децата се обръщаха към възрастните на идеален български, но когато говореха помежду си, използваха английски език. Замислих се за всички хора, които в един ранен етап от живота си, когато националното им съзнание все още не се е формирало, са се преместили в друга държава не по своя воля, заставайки на кръстопът между две култури и две ценностни системи.

Нека погледнем нещата малко по-отдалеч – глобализацията, развитието на транспорта и технологиите направиха миграцията много по-лесна и достъпна. Около 214 милиона човека (или около 3% от световното население) живеят извън родната си страна[1]. Един по-тясно обхватен, но показателен пример е програмата на ЕС за студентски обмен – Еразъм. През 27-те години, в които е съществувала, тя е дала на света близо 1 милион бебета. Освен това проучванията показват, че  40% от студентите по Еразъм са се преместили в друга държава след като са завършили, за сравнение – само 23% от тези, които не са участвали в обмена, са избрали да сменят страната, в която живеят.

Причините за емиграцията са много и разнообразни – дали поради военен конфликт, икономическа нестабилност, в търсене на по-качествено образование и висок стандарт на живот, или, за да избягат от познатото, хората се местят с надеждата за по-добро бъдеще. Какво обаче става след това?
Поради високия брой емигранти вече има сайтове, създадени, за да улеснят приобщаването, както и да отговорят на често задавани въпроси като това как да се адаптираш по-бързо, как да свикнеш с езика, обичаите, какво да очакваш от първите дни в новата страна. След като се регистрираш и въведеш националността си и страната, в която живееш, платформата автоматично намира хора от същата националност, които са в близост до теб – това улеснява създаването на общности. (пример за такъв сайт е http://www.internations.org/)

1

Всички тези фактори обособяват създаването на една нова социална прослойка от хора, които са без националност – не ме разбирайте погрешно, нямам предвид без легални документи, а по-скоро без национално съзнание. Докато възрастният човек емигрира, вече изградил представата си за национална принадлежност, то децата често се оказват на кръстопът между две култури – тази на семейството си и тази на държавата, в която живеят. Ако искат да запазят връзката с роднините си, но и да не бъдат изолирани от съгражданите си, те трябва да усвоят два модела на поведение, два езика, две кухни и религиозни вярвания. Друг проблем, пред който трябва да се изправят и то докато са все още деца, е расизмът.

Запознах се с Александра и Влад в полския град Вроцлав в студентско общежитие, пълно с международни студенти. Въпреки голямото разнообразие на етноси и култури и приятелската, сплотена атмосфера, не можах да не забележа, че те се отличават от другите по разбиранията си за националност, гостоприемността и липсата на предразсъдъци. Влад Папин е роден в Румъния, но от деветгодишен живее със семейството си в Испания. За Александра Илиевска е трудно да отговори на въпроса откъде е – родителите ѝ са македонци, но тя е родена в Сърбия, а на четиригодишна възраст се мести в Италия.

И двамата научават езика на страната, в която са се преместили, много бързо – едва за 2-3 месеца, Александра споделя, че приятелите ѝ в детската градина и в училище много са ѝ помогнали, но все още не знае онези думи, които се използват най-вече вкъщи и със семейството. Така дори на базово комуникационно равнище вече има процепи – един е езикът за семейството и друг – за обществото. Определени неща като сплотеността, топлината, гостоприемството Александра свързва със Сърбия.

Кое беше най-трудното нещо, с което трябаше да се справиш, след като се премести?
Влад
: Това, че не познавах никого, че нямах приятели. Чувствах се странно, а и в началото децата се опитваха да ме отделят и да ми се подиграват, но всичко се оправи бързо.

4

Отнасяха ли се с теб по-различно, защото си роден/а в друга държава?
А: Да, понякога ме наричаха „проклета славянка”, това не успя да ми повлияе, но брат ми го понесе много тежко. Разтройваше се, беше му трудно да се справя с обидите – плачеше често и майка ни трябваше да ходи в училището и да разговаря с учителите… но вината не беше на другите деца, а на родителите им – едно седемгодишно дете трябва първо да чуе обидата някъде, за да я каже на свой ред. Но мисля, че сега нещата се променят, защото много хора се местят в чужбина. Няма да станем „едно голямо семейство”, но расизмът постепенно изчезва. Много от италианците, които ни обиждаха като малки, сега живеят във Великобритания и не им пожелавам англичаните да се отнасят с тях, както те се отнасяха с нас…
В: Да, случваше се понякога, докато се караме, да ми кажат „проклет чужденец”, но мисля, че това е най-сериозната обида, която съм получавал, защото не съм испанец.

Коя култура харесваш повече и чувстваш по-близка?

В: Трудно ми е да отговоря на този въпрос, не бих могъл да избера. Може би заради корените си чувствам семейните връзки и традициите в румънската по-близки и ми харесват повече – възпитанието е по-стриктно, научен съм да уважавам по-възрастните хора. Но пък в Испания всеки град си има свой празник – наричат ги „фиеста”, всички се веселят и е страхотно изживяване. Обичам и испанската кухня.
А: Харесвам италианската архитектура, храната, чувството им за хумур, начина им на изразяване… а в Сърбия – щедростта, гостоприемността и изобщо как хората се отнасят един с друг. Не искам да обобщавам, но мисля, че хората в Сърбия и в южната част на Италия имат по-силна връзка със семейстово си, но и са по-бедни в сравнение с тези в северната част. От опит знам, че бедните хора са и по-щедри. В Сърбия нямаме пари, но ще дадем и последния си залък хляб, докато хората в Северна Италия са богати, но дори няма да те попитат дали искаш чаша вода…

Въпреки че родителите на Александра са се преместили поради финансови затруднения, тя поставя на първо място добрината, човеколюбието, гостоприемството. Тя споделя, че никога не се е срамувала от факта, че семейството ѝ е бедно: „Да, по-бедни сме, иначе щяхме да останем в Сърбия. Но какво от това?“ Баща ѝ е дошъл в Италия, за да им осигури по-добро бъдеще, но за Александра това не е крайната цел, не е постижение, а избор, които родителите ѝ са направили преди години, избор, с който тя трябва да се съобрази.

Къде е домът ти?

В: Предполагам, че където е и семейството ми. В момента обаче имам семейство и в Румъния, и в Испания… Бих казал, че сега домът ми е в Мадрид.
А: Когато отивам в Сърбия чувствам, че се прибирам вкъщи, в Италия наемаме апартамент, но това не е домът ми.

Като какъв се чувстваш?

В: Въпреки че скоро ще взема испанско гражданство, бих казал, че се чувствам повече румънец.
А: Имам тройно гражданство – македонско, сръбско и италианско, но не се чувствам нито македонка, нито сръбкиня, нито италианка. Чувствам се като циганка, защото нямам дом и където и да отида, съм чужденка. За сърбите съм чужденка, защото живея в Италия и не говоря езика им толкова добре, за тях няма значение, че съм родена там. За италианците – също, говоря идеален италиански, но те забелязват чертите на лицето ми и ме питат „Откъде точно идваш? Не приличаш на италианка.”. За тях също съм чужденка. А в Македония – дори повече. Казвам, че съм циганка, защото си нямам дом, но за мен циганин не е лоша дума… Чувствам се различна, защото мисля, че никога не можеш да обобщаваш и да съдиш хората по тяхната националност – всички сме човешки същества и трябва да се уважаваме. Сблъсъкът ми с расизма ми показа, че той е най-глупавото нещо на света.

Мислил/а ли си как искаш да възпиташ децата си и в коя държава?

В: Все още не съм решил къде бих искал да живея, но ще избера нещата, които харесвам от румънската и от испанската култура, и ще ги предам на децата си – най-доброто от двата свята.
А: Ще се опитам да запазя нещата, които харесвам от всяка култура – македонска, сръбска, италианска, турска – ще възпитам децата си не в една култура, а ценностите, които смятам за най-важни.
3

Имайки предвид ситуацията, в която България се намира в момента, от една страна, прииждащите сирийски бежанци, а от друга – големият процент на емигриращите българи, можем да научим много от хора като Александра и Влад и това, че въпреки тормоза са успели да се преборят със стереотипите и да заобичат и двете държави. За съжаление, страхът често надделява над толерантността и се стига до екстремности като протеста срещу това сирийските деца да учат в българско училище, заплахите на ромските общности, че ще подпалят бежански лагер, и побоят, които се случи неотдавна в София, защото съпруг казал на бременната си жена, че я обича, но на английски.

Без съмнение пътят към етническата толерантност е дълъг , но той започва с разбирането на една проста истина – всички сме хора и имаме право да живеем свободно, да общуваме, да създаваме живот, да се образоваме. Преди всичко сме граждани на света, деца на природата и враждебността, отрицателното и дискриминиращо поведение могат само да влошат нещата, да ни настроят един срещу друг, да доведат до конфликти и дори военни действия, вместо към разбирателство и общ напредък. Със сигурност има много неща, които ни делят, но ми се иска да вярвам, че тези, които ни обединяват, са повече и че пътят води към свят на уважение и единство, а не на расизъм и предразсъдъци.

*На базата на данни на Института по миграции на Обединените нации е направена карта, която показва броя на емигранти от някоя страна и на имигрантите в нея (http://migrationpolicy.org/programs/data-hub/charts/international-migrant-population-country-origin-and-destination) .

[1] По данни за 2010г. на Фонда за население на Обединените нации

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър РахталиевКоледа напук.23.12.2020

Още от Под Моста

Под Моста15 български групи и артисти ще развият своята музикална кариера в третото издание на програмата Музикален АкселераторМузика