До изгрева и обратно

30.09.2015

Интервю с един български студент в Япония

Имам удоволствието да познавам Антонио Ангелов още от буйните си гимназиални години. И когато не скитосвахме по цяла вечер из Морската градина или по крайните квартали на града, обичахме да разговаряме за единственото, към което подхождахме с еднакво силна страст – японска култура. С времето пътищата ни се разделиха и докато моят е отбил временно в София, то неговият прекоси цял един континент, за да го отведе в така бленуваната и от двама ни страна. Затова бе неизбежно в даден момент да го приклещя и – къде с любопитство, къде с известна доза завист – да го разпитам надълго и нашироко за премеждията му там. В края на лятото тази среща най-накрая бе уговорена. Поздравихме се, разменихме малко учтивости и се впуснахме в търсене на удобно и същевременно достатъчно уединено място, където да го атакувам с въпросите си. Градинката зад варненската опера послужи идеално на целите ни.

12047557_10203738334972658_774146481_n

Като за начало – сподели какъв беше първият ти досег с японска култура.

Бях на 3-4 години. Баща ми ми купи Nintendo и играех по цял ден на ‘Super Mario’ – понякога срещу него, понякога срещу баба ми…

Чакай, чакай… Баба ти е играла заедно с теб?

Даже ме биеше понякога. (смее се) И така всъщност се запалих по модерната тогава японска култура. Като пораснах малко, започнах да се интересувам и от игри с по-сложен сюжет, в които японската култура е много по-внедрена. Но може би, ако го нямаше този начален досег, нямаше да стигна дотук.

Кога реши да започнеш да изучаваш езика?

Може би по времето, когато щях да кандидатствам в гимназия. Само че във Варна няма къде да се изучава японски, не и профилирано. Затова влязох в Пета езикова гимназия и се стараех поне английският ми да е на ниво, за да мога да играя част от игрите. Но се оказа, че много от тях не биват превеждани. Това ме мотивира още повече да науча езика. Започнах да се занимавам самостоятелно, но нямаше как да се получи като хората. За щастие, открих един курс на име Kizuna Varna, когато бях на 15. Отидох ей така, на шега, да видя какво е – за какво става дума, дали преподават добре, мога ли да науча нещо съществено… Докато се усетя, това стана едно от водещите неща в живота ми. Не го очаквах, но определено се запалих. Ходих само два пъти по час и половина в седмицата и макар да не научавах много от това, то те мотивира да се занимаваш и сам. А когато комбинираш и двете, получаваш хубави резултати.

А какво трябва да се предприеме, за да могат и в други градове, както в София, да се появят школи и академии за изучаване на източни езици?

Би било хубаво от езиковите гимназии да дадат ход на това. Да се създадат паралелки с насоченост към източни езици, защото за независимите организации и школи би било твърде трудно да ги популяризират.

Да не говорим, че езици като китайския например ще намират все по-голямо приложение на икономическата карта.

Абсолютно! И не само китайският, японският също! Особено що се отнася до технологичния пазар.

10941690_10203738333852630_440398166_n

Да се върнем отново назад. Кога посети за пръв път Страната на изгряващото слънце?

През март 2009 г. Отидох там точно в периода на разцъфване на сакурата, което определено е най-красивото време за посещаване на Япония. Бях за две седмици на homestay в Кансай. Излишно е да споменавам, че бях като в сбъдната мечта.

С какви впечатления остана от семейството, у което отседна?

Изключително мили хора! Честно, не очаквах такова гостоприемство нито тогава, нито в някой от следващите пъти, когато посетих Япония. Майката се отнасяше с нас, сякаш ѝ бяхме родни деца. И то извън нормалните грижи, които получаваш при homestay. Дават ти джобни, плащат ти входовете за музеите… Приеха ни ей така, без нищо. Някакви си чужденци, препорачъни от нейна приятелка – нашият сенсей. Супер грижовни, прекрасни хора!

Спомена други ходения. Предполагам, че не ти отне много време, за да пожелаеш да се върнеш там?

Никак даже. Случи се, когато бях първи курс студент във ВТУ. Търсех всякакъв начин, за да мога да отида отново в Япония и най-бързият беше на стаж по AIESEC. Това е фирма, организираща стажове за студенти в цял свят, чрез които да отидат в друга страна и там да придобият опит по специалността си. Тъй като аз изучавах японски и английски, можех да съм или преводач, или преподавател. И стана така, че си открих стаж в японска детска градина. Заминах там за 6 месеца, които впоследствие станаха 9. Беше… уникално изживяване. Първоначално исках да съм преводач, но този досег с децата ме промени и научих много от тях, въпреки че аз бях учителят в случая. Казах си, че може би един ден бих искал да се занимавам с това. Което е и причината в момента да съм трети курс в Новия университет в Токио, където изучавам педагогика.

Има ли нещо, с което японската детска градина се различава видимо от българската?

Почти по всичко. У нас заниманията са по-общи, колкото да се забавляват децата, докато в Япония това се нарича „занималня“. Детските им градини са по-скоро като нашето начално училище. Тоест – ти идваш сутринта в 8 и имаш часове до два следобед. От понеделник до петък. И не говоря за часове, където ти дават скицник и казват „нарисувай това, нарисувай онова, запълни тази рисунка с червено“, не. Всичко е профилирано. Изучават английски език, математика, японски, йероглифи… Занимават се с най-различни дейности и се развиват много във всякакви области. Изключително бях впечатлен от подготовката им по физическо възпитание и спорт, защото имаха занимания три пъти в седмицата, по време на които гледаш как децата правят цигански колелета, салта, шпагати… Изключително гъвкави са, все едно ги подготвят за някой нинджа филм. (смее се) Изуми ме, че още от ранна детска възраст могат да правят такива уникални неща. Нищо чудно, че после продължават с бойни изкуства и стават майстори. Пък и там всеки се занимава с нещо по време на обучението си. Имат букатцу – клубове, които са задължителна част от учебната програма. Избираш си нещо – може да е бейзбол, карате, джудо, рисуване, музика – но задължително трябва да имаш някаква извънкласна дейност, с която да развиваш свой талант, интерес или хоби.

11952040_10203637910342105_4822735768553993578_n

С други думи – спортната култура е на доста по-голяма почит, отколкото тук?

Много, да. Просто е внедрено от самото Министерство на образованието, за да могат децата да са развити както умствено, така и физически.

А подхождат ли с уважение децата към учителите си?

О, там учителят е на несравнимо по-голяма почит сред децата, отколкото тук. Но дисциплината им проличава и другаде. Там децата са възпитани и имат самосъзнанието да чистят след себе си. За българите е голям шок, че в японските прогимназии и гимназии децата чистят сами училищата след края на часовете. Ето това нещо го няма тук и би било много хубаво, ако можем да се поучим от тях и да попием малко от културата им.

У нас я има приказката, че да си учител не е професия, а диагноза. Как се гледа в японското общество на преподавателския занаят?

В миналото това е била една изключително уважавана професия. То и сега е така, де, но малко или много обществото се е променило. Съществува един характерен феномен, наречен monster parents (родители-чудовища) – ако пишеш двойка на детето им, нападат учителя и започват да търсят различни организации, които да ги подкрепят. Една от тях, РТА (Parent-Teacher Association), е известна с… как да го нарека… тормоза над учителите и ограничаването им в техните функции. Затова все по-малко и по-малко хора в Япония искат да стават преподаватели. Защото това е една изключително натоварваща работа, при която се занимаваш с хора и то от сутрин до вечер; ти си този, който се грижи за тяхното възпитание, за тяхното образование, а това е голяма отговорност. Трябва да помниш всяко едно от тези деца, да знаеш какво е характерно за него и по какъв начин да подходиш, защото всеки човек е различен. Не може да си добър към всички. Трябва да знаеш кога да си мил и кога да си строг. Всичко това води до огромен стрес. Освен това в Япония е много популярен неплатеният труд след редовните работни часове. Обикновено на запад тези часове се заплащат, при това много по-високо от стандартните, но според източната култура организацията или компанията, към която работиш, прави нещо много важно – осигурява ти заплата. И именно заради това ти си задължен да правиш каквото ти заръчат. Дори да не ти платят, ти трябва да се радваш от факта, че имаш осигурена работа. Че имаш с какво да се издържаш. И общо взето заради това все по-малко и по-малко хора се ориентират към учителската професия. Но тези, които го правят, са изключително сериозни. Няма учители, които да влязат, да тръшнат дневника и да кажат: „Ами, сега тука… Можете да правите каквото си искате 20 минути и после ще завършим с нещо малко. О, и нямате домашно“. Там всичко се учи, стриктно е, отнасят се сериозно към професията си и я обичат. Или поне тези, които искат да станат истински учители.

12077511_10203738335332667_913933466_n

Какво удовлетворение откриваш в преподаването?

Това, че мога да предам знанията и уменията си на някого, защото всички сме преходни тук – никой не живее вечно. Смятам, че за да може да се развива обществото по някакъв начин, да има прогрес и еволюция, трябва това, което сме научили и придобили, да бъде запазено по някакъв начин. Трябва да използваме следващите поколения, за да можем да го предадем на тях и то да се запази, да не изчезва някъде във времето и пространството. Именно тук откривам удовлетворение – да гледам как едно дете, което е напълно неопитно или има някакви проблеми, постепенно поема всичко, което предшествениците му са постигнали и завещали, и го надгражда на свой ред.

Е, Япония определено има с какво да се похвали.

Напълно съм съгласен. Само през последния век държавата успя да отбележи неимоверен прогрес, независимо от бедите, които са я сполетели. Особено след Втората световна война, когато е била напълно разгромена. Но успява да постигне така нареченото „японско чудо“, като изпраща кадри из цял свят, за да се изучат в университетите там и да донесат нови знания и тенденции в родината си. И ето, че днес живеем в XXI век, когато Япония е на върха на развитието си.

Развитие, което напоследък впечатлява най-вече с градската си инфраструктура.

И с право. Да вземем транспорта им например. В Япония е не само по-изгодно, но и по-лесно да се движиш с градския транспорт.

10983290_10203074497977148_418204741682852389_n

Сериозно ли?

Да! Метрото в големите градове покрива почти всички квартали и не напразно е известно с пословичната си точност, а влаковете им достигат до всяка точка от страната. На повечето жители им излиза в пъти по-евтино да пътуват така, отколкото с лични автомобили.

Какво е да си турист на такова място?

Ами… в моя случай имаше много пипане на коса.

Пипали са ти… косата. Мога ли да попитам защо?

(смее се) Защото е руса. Както знаеш, там русият ген не е застъпен особено силно. Затова видят ли естествено рус човек и всички се хвърлят отгоре му, за да го пипат. Смята се, че е на късмет. И в един момент се оказваш заобиколен от доста голяма група местни, които те карат да се чувстваш като филмова звезда. Не напразно голяма част от техните поп идоли си боядисват косите. А като добавим към това и радостта от факта, че си чужденец…

Радват ти се само защото си чужденец?

Да, това те прави уникален там. Няма много чужденци сред тях. Добре, де, в Токио са повечко, но ако отидеш в някое забутано японско селце и те посрещат като цар.

А какво ще кажеш за другата страна на монетата – явлението японският турист, обикалящ цял свят?

Има си причина и за това. В японските фирми имат навика да си подбират кадрите директно от университета. След това въпросните хора работят много, много години, докато натрупат стабилни доходи. И просто в един момент им писва от всичко, от този монотонен сив живот, който водят, спират и правят едно околосветско пътешествие. За няколко месеца.

Цялото семейство ли?

Не, сами. Някои дори още не са женени, когато го правят. Те просто са завършили университет, работили са между 5 и 10 години в дадена компания, зарязват всичко и тръгват по света. Обикалят, събират впечатления, обогатяват си кръгозора. За тях това е най-хубавото време в живота им. След това трябва да се върнат, да продължат да работят, да създадат семейство. Цикълът се повтаря, когато си направят деца и те пораснат, завършат и станат самостоятелни. Тогава родителите се разделят, всеки тръгва по собствения си път и отново си прави околосветско пътешествие.

12076380_10203738333212614_1223282970_o

Япония сама по себе си също е популярна туристическа дестинация. Доколко обаче тази митологизирана представа за самураите, нинджите и храмовете е истина и доколко – нещо, останало само в приказките и брошурите?

Всичко това е част от миналото. Колегата ми Казума Такахаши, който за пръв път излиза извън страната си и реши да посети точно България, изготви една презентация за тазгодишния AniFest във Варна. В нея той представи своето родно място, но не пропусна да поговори и по-общо за Япония. В един момент попита публиката дали смята, че в момента в японското общество съществуват гейшите и самураите. За негово учудване повече от половината публика вдигна ръце. А това е абсолютна лъжа и измама! Вярно, че в аниметата и попкултурата ги представят щедро като нещо, което характеризира Япония, но това е част от миналото. Ако отидем днес, бихме видели подобни неща единствено по фестивалите им. И сред страниците на някоя манга.

Планираш ли бъдещи пътувания из непознати за теб кътчета на страната?

Иска ли питане! Дори с удоволствие бих останал да живея там за постоянно. Всичко е толкова по-различно, отколкото в България. И почти винаги в положителна насока.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваVivacom – мост между 5G и образованието31.10.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър