LIFE

Докато ги има! – сградите, които вдъхновяват по пътя

25.10.2018

Минавам с трамвая в Познан покрай апартаментна сграда от началото на ХХ век и за пореден път погледът ми е прикован от балконите.

Разположени един върху друг, на три етажа, но свързани от множество парчета студен метал, който макар и позахабен и нуждаещ се от пребоядисване, грее с омайваща топлина. Тези парчета са вплетени в прекрасно разцъфнало дърво, с натежали плодове, които живущият в някои от апартаментите аха да пожелае и ще се протегне да откъсне, докато се наслаждава на някоя лятна утрин.

Прекрасен пример за ар нуво, макар и някой специалист да възрази и да се опита, с иначе безспорните си знания, да разводни красотата с куп терминология и примери от къде ли не. Все пак тази сграда се издига до трасето на скоростния трамвай – това шумящо, дрънчащо, вдигащо гюрлутия средство за удобен градски транспорт.

Нямаше как да не си кажа с възхита: „Някога хората са се стремели да живеят в произведения на изкуството!”. И са го постигали, следвайки определени форми и правила, не за да се ограничават, а за да достигнат върховната симетрия и естетика.

Случи се така, че начертаният ми път към центъра на града ще минава покрай това великолепно здание доста често, докато моят „Еразъм“ тече… А той е още в началото!

И въпреки това едва ли някога ще ми омръзне да съзерцавам набързо от трамвая тази апартаментна сграда. Като нова песен, която пускаме отново и отново. Но докато песента все някога ще ни втръсне, то сградата ще продължава да блести и да ни омайва… Докато я има!

Докато я има! Защото у нас с лека ръка се разделяме със стремежа на предците ни да живеят в произведения на изкуството. Много е важно да си даваме сметка какво стои пред нас, защото с лека ръка можем да затрием история. Може тази история да не е от значение за големите събития, които са оставили траен отпечатък в развитието на България, но си остават част от нея. Остава си част от градовете ни и селата ни, като ги изпълва с романтиката от отминалите времена.

Прекрасен в тази връзка е примера с тютюневите складове в Пловдив. Търговецът Димитър Кудоглу оставя огромно наследство на Пловдив и гражданите му, за да се продължи благотворителната дейност, с която той се е бил ангажирал. Тютюневите складове приписва на Общината, за да може с наемите от търговските помещения в тях да се финансира въпросната дейност. Но един ден тези складове преминават в частни ръце. Мръсни ръце, които посягат на на една културна ценност, защото… има „инвеститорски интерес“.

Това, че заветът на една достойна личност е поруган, отдавна не трогва онези, които взимат решенията. Разбира се, визирам властта по места и най-вече Министерството на културата, под чиято шапка е Националният институт за недвижимо културно наследство. Дори и в този институт да има достойни специалисти, които искат да си свършат работата, те биват задушавани от корумпираната бездушна маса отгоре, която едва ли ги превъзхожда по качества, за която общественият интерес е безсмислено и досадно словосъчетание, което трябва да отстъпи мястото си на инвеститорите.

Родната памет и красотата от миналото са заменени от Негово величество инвеститорския интерес, зад който седят хора с нула процента архитектурна и историческа грамотност. Но за сметка на това са отлично осведомени за цените на парцелите в централните градски части и много добре знаят как да ги продадат, като натрупат етаж върху етаж блестящ бетонен скелет с безвкусна шарения от стиропор и стъкла, за които е излишно да споменавам, че не се връзват с околните сгради, които вероятно също ги чака някой инвеститор.

Престъпно е, че наскоро съдът така и не намери виновник за единия съборен склад. Никой по веригата от собствениците до отговорните държавни служители не е виновен. Все едно никой не е имал изобщо намерението да събаря. Складът си падна просто ей така!

Разбира се, Тютюневите складове не са изолиран случай. Не е нужно изобщо да се припомня какво се случи с Царските конюшни в София или с Двойната къща, за чието премахване институциите съдействаха на Негово величество инвеститорския интерес, за да може всичко да бъде законно.

Неведнъж съм си мислил, че имаме нужда от часове по архитектура в училище. Нужно е децата от малки да бъдат учени на естетика и красота. Да знаят какво ги заобикаля и да го пазят. Макар и архитектурата в България да не може да се мери с тази на други страни от Европа и до голяма степен да е бледо копие, тя все пак формира следосвобожденския облик на повечето ни градове, придавайки им определен характер, който обаче избледнява под набезите на собственото ни незнание и безхаберие.

Започнах с апартаментна сграда от Познан, ще завърша с модернистична апартаментна сграда от родната ми Варна, построена през 1933 година, с ар деко елементи по фасадата си. Тя също някога ме е впечатлявала с простите си елементи, в които се крие красотата на функционалността на доминиращия между двете световни войни архитектурен модернизъм. За съжаление, и тя поема своя път към разрухата, за да може от нейните руини да се издигнат нови предложения (със съмнителни естетически качества) на пазара на недвижими имоти.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаСлепите Вайши01.02.2017
Стажанти на "Под Моста"Силата да бъдеш първи на покрива на света18.05.2017
Йоанна АнтоваУикенд бягство: По пътя на виното13.08.2018

Още от Под Моста

Никол ПанковаКак светът празнува 100 години Ингмар Бергман?Кино