Дом е там, където е сърцето

03.05.2016

Нека не забравям и косите й. Онези русите, с леки къдрици, с които вятърът често обича да си играе. Ама тя няма нищо против. Обича го този вятър. Особено ако е на морето. И по възможност да е бриз. Морски бриз. Морският бриз да я милва. Не. По-скоро тя да милва морския бриз.  И да слуша „Остава“. Като си го представя ми става „по-сладко от шоколад“, но с една Владимира по-весело.

1

Наскоро ми каза, че най-великите умове са тези, които побират Вселени. Много ме е яд. Забравих да ти кажа,  че ти си цяла Вселена. Дори не съм сигурна дали в момента съществувам. Дали тези редове са моите мисли, моите думи, моите чувства, моите сълзи…  Може би всички съществуваме във въображението на Владимира – в едно шантаво творческо въображение. Въображение с неподправена детска невинност и стогодишен ум. Въображение за което няма нито пространствени, нито времеви граници.

 „Вярно всеки си има биологичен часовник, ама дори и той не ни препира толкова ежедневно. Времето не може да спре, но ние можем. Можем за секунда да забравим крачка, да изостанем, да намалим темпото. Стрелките на часовника няма тръгнат в обратна посока, но ние можем. Можем да се върнем и да допием кафето си сутрин, да прегърнем децата и да им пожелаем приятен ден в училище…“

Утре, когато допивам кафето си, искам да ме посетиш.Без значение дали ще бъдеш лястовичка или цвете. Важното е да си тук. А ти си тук. Знам, защото дори сега те усещам. Ти си най-ярката звезда на небето. Ти си моята муза. Ти си слънце. Ти си смисъл. Ти си море. Ти си море от смисъл. Ти си вечност!

Виктория Готева – 03.05.16г.

Средата на май е най-прекрасното време за пътуване из планините – нито твърде горещо, нито твърде студено. Карам аз по един очукан третокласен път, водещ до едно малко, китно селце в полите на Родопите. Изкачвам се по един хълм и на слизане пред очите ми се разкри гледка, която трудно би ти се намерила в мръсната, опушена, забързана София. Селце не беше правилното название за това, което е откри пред мен, защото няколкото къщурки и малкият и оскъдно зареден, магазин трудно биха се побрали в определението за село. Подминавам къща след къща, коя от коя по-изоставена и разрушена от предишната и спирам пред една малка, схлупена постройка с пропаднал покрив и димящ комин. Слизам от колата в пълно неведение какво за Бога може да ме очаква вътре. Между пътя и оградата на имота има голяма, с размерите на автомобил, канавка, пълна с мръсна вода, оплетена в плевели и треви и мътна струйка вода, бликаща от нея. Пристъпвам към оградата и бутам вече ръждясалата, пред разграждане, врата и влизам. Градината, за разлика от къщата, е кажи-речи добре поддържана – могат да се видят добре прекопаните вади, засадени с чушки и лук, както и здраво забитите в земята колчета за домати. Вървя бавно и предпазливо, подготвен за нападение, и достигам порутената, построена преди повече от 100 години къща, чиято боя трудно би мога да се определи, чийто прозорци, едва ли спираха суровия северняк през зимата, плевели, обвити около основите й и врата, на която не й трябва повече от едно леко сритване, за да се сгромоляса на земята, оставяйки след себе си шепа прах. Кой злочестен човек е принуден да живее в такива условия?

3

Почуках на вратата съвсем леко, за да не я разруша без да искам и почаках с вълнение да видя какво предстои. След секунда-две врата скръцва и зад нея се появява старец , толкова съсухрен с времето, че можеш да видиш как всяка бръчка по лицето му разказва собствената си история. Той беше предизвестен за моето пристигане и се беше постарал да изглежда представително – голото му теме, изпъстрено с множество бенки и лунички светеше срещу светлината, а побелялата, вече почти липсваща коса, беше пригладена назад. Очите му почти не се виждаха от веждите и висналите клепачи, но щом се подаде на слънчева светлина – те май че бяха сиви. Носеше потури, вкарани във почти разнищените вълнени чорапи и беше обут с гумени галоши, а на гърба си имаше риза на райе, обагрена с какви ли не избелели петна и лекета. Подава ръка да се здрависаме и аз сякаш се отърсвам от шока на видяното. С ръка ме кани да вляза вътре, но едвам пристъпил прага натрапчива миризма на развалено и урина ме връхлита и зашеметява за момент. Отказвам любезно, предлагайки да седнем в градината на пейка, понеже времето и слънцето не бива да се изпускат.

Осемдесет и осем годишния Димитър Пътов е истински пример за човек от миналото. Вярвате или на във времена на айфони, компютри, климатици, таблети и всякакви други технологични глезотийки, този мъж живее отделен от цивилизация с 300 години – без електричество и без течаща вода. В съзнанието веднага нахлуват хиляди и хиляди въпроси как би могъл сам човек да оцелее в такива условия. Димитър Пътов – или както той обича да го наричат – Дядо Митьо е роден през далечната 1925г. в това същото селце, живял е в тази същата къща с майка си, баща си, двете си сестри и тримата си братя. Били голямо семейство и още тогава нямали много пари, защото само баща му работел като овчар, a селцето е толкова малко нямало много добитък за гледане. Още тогава течащата вода и електричеството били лукс за тяхното семейство. Преживявали с помощи от съседи, но никога не оставали длъжни, помагайки им в работата, в къщата, в градината или където другаде работа се намери. А когато баща му и майка му умират, той е на седемнадесет, всичките му братя и сестри се разделят, за да си търсят късмета и никога повече не се виждат. И до ден днешен той не знае къде си, как са, дали са живи изобщо, но в къщата си още пази снимка, вече толкова избеляла с годините,  на която обаче все още се вижда цялото му семейство. Изумително и сърцераздирателно е да видиш човек, три пъти на моите години, изживял повече от колкото повечето от нас бих могли да понесат, да се разнежи така. Той изважда кърпичка от джоба си и попива насълзените си очи, при вида на което едвам успявам да спра и моите. След като се разделил с всички, който обича, той останал да живее в родната къща и продължил поминъка на баща си. През 1948г. среща съпругата си Латинка и се женят. Освен семейството си жена му е била другата най-светла част от живота му. Деца нямат, защото и двамата едвам свързвали двата края, трето гърло за хранене би било просто непосилно.

Димитър и Латинка живеят в пълна изолация и мизерия до преди седмица, когато биват наградени от държава със сума от петдесет хиляди лева, с които да си ремонтират скромния имот. Оправданието на властите, защо чак сега се приемат някакви мерки е, че едва сега разбират за положението в което се намират двамата ветерани. Те никога не са търсили помощи, милостиня и никога не са претендирали, че искат нещо повече от даденото им от съдбата, но съседи и познати на съседи решили, че такива условия са нехуманни и решили да действа от тяхно име, пишейки писмо до общината. След това нещата се развили доста бързо. Латинка и дядо Митьо не очаквали такъв интерес от страна на властите, още по-малко мимолетната медийна слава и внимание, което им е обърнато. Колкото и клиширано да звучи, а тази история е всичко друго, но не и клиширана – двамата изглеждат толкова щастливи, сякаш и най-чистата вода на света не би била достатъчно чиста, ако нямаха един друг да споделят това щастие.

С новопридобитата сума те ще имат и течаща вода, и електричество, и нова врата, и  печка. А при въпроса ми, защо направо не си вземат ново място или не използват парите, за да се настанят в някой луксозен старчески дом, където да прекарат остатъка от живота си, дядо Митьо ме хвана за ръка и ме поведе към задния двор. Къщата беше на върха на един баир и от високо гледката беше зашеметителна.

-Виж, момче. – започна Дядо Митьо като ми посочи открилата се пред нас прелест. –Виждаш ли колко на високо сме? Гледаш ли как Родопа се разлива и прибира? Как онзи малък ручей преминава в бърза река с опустошителна мощ, как птиците прелитат, как пят и чуруликат? И таз зеленина, и как става меко кафяво и топло червено есен? Виждаш ли небето колко синьо е сега? Аз съм го виждал всякакво. И синьо в дни като този, и огнено червено по залез, и сиво, и смръщено, щом се завихри буря. Виждал съм хиляди светкавици да разрязват това небе и още толкова гръмотевици да секват птичите песни. А всичките звезди? Не съм бил никъде другаде и знам, че това е най-звездното място на земята. С майка ми и баща ми и с братята и сестрите ми, и с Латинка съм лежал на ей тази трева и съм ги броял. И вятъра? Него чуваш ли? Той не само хули и брули дърветата, не само събаря листата им. Не. Ти може би не ще разбереш. Но всеки полъх за мен е шепот, всеки негов звук за мен е история, спомен. Толкова ми е свидно всичко това, а то не е нищо. Но тази гледка, този вятър, тази планина, тези птици и това небе, те са моето семейство. Гледам ги и те са ме отгледали, от както бях не по-висок от ей този храст. Как бих оставил всичко това?

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаКак се създава магията на радиотеатъра04.11.2019

Още от Под Моста

Боян СимеоновФренските New Wave филмови постери, които разбиха статуквотоКино