Като група вълчета са се събрали и се джавкат, и хапят и са някак весели, все едно светът е само светъл, само топъл и приветлив. Приближавам се към тях и ме наобикалят и някак по-тихо говорят. Х. издишва дима от цигарата си и вятърът го носи до мен. Вдишвам. Правя се, че не забелязвам Някой иска лист ли? Ей сега ще ви дам лист, почакайте малко.. А докато търся в ума ми изплува стар, стар спомен, а може би сън? Не, спомен трябва да е. Млада съм и пак съм с червена рокля, но онази по-друго ми стои, някак женствено и обещаващо. Залите са дълги, широки, високи, залите са пет пъти колкото читалището на село, не, не пет, а десет, ако не и повече. Вървя по мозаечния под и си представям как още в далечната 1889г. по същия този под са стъпвали велики умове, бистри, бързи и най-вече свободни. През това време от стъкления прозорец на аулата ме гледа самият Климент Охридски и ми шепти.
Госпожо, с „а” или с „ъ” се пише престъпление?
С „ъ” пре-стъ-пле-ние, от п р е с т ъ п в а м.
Плахо сричам носовки, руски класици и западнославянска езикова група, но мечтая за задълбочени разговори, за интерес в очите на учениците, на вдъхновения и дело, което надхвърля границите на живота и на думите.

Вижте още: Друг наш социален коментар, свързан със студентския празник на 8-ми декември

Има нещо свято в мечтите, в гъделичкащо-плашещото усещане, когато си мислим за тях, във вълнението, когато ги споделяме с някого.
какво се (по)явява на мястото на мечтата, когато умре?
Всички сме болни, тежко и неизлечимо, всички без мечти. С изгубени, с похабени, с отдавна забравени, с ненамерени. А омразата само това и чака – усети ли празнота и тя като кукувицата снася в чуждото гнездо.
Минаха тридесет години от онази първа червена рокля. Много училища смених, повече детски лица видях, отколкото мога да запомня, повече думи изговорих, отколкото се полагат на човек. От математическата, през испанската до „циганското”, както всички го наричат, винаги с онзи (все)знаещия поглед и винаги с леко присвита горна устна.
И ето ме днес, не ето ни днес – спретнати като за театър, чакаме вечно пълния автобус. Аз с червената си рокля и високите обувки. Те с най-хубавите си дрехи и смуглите си кожи.
Хайде, дръжте се прилично, не викайте, кротнете се малко. Вижте другите хора…не можете ли като тях да бъдете?
Поспират се малко, замлъкват и после пак онова дивото, неопитомяемото, онова, за което Пушкин е писал преди толкова години, напира и ги превзема. Майки имат, и бащи имат, зная, имат и сестри, но са мои всъщност всичките. Аз съм ги раждала, и съм ги кърмила и аз над тях треперя, че много често дивите ги бъркаме с чудовища и много често ние ги създаваме.
Елате на сянка, че ще ви се изпекът мозъците там.
Х. загаси цигарата на ръба на металното кошче и после я хвърли вътре. Малка победа, малък лъч светлина, че може би не всичко е толкова страшно, че мечтите и те, като феникса, могат да възкръсват  от пепел.
Я някой, дето може да чете да дойде.
Отнесла съм се и чак сега забелязвам, че учениците ми са се струпали около оранжевото табло на спирката и умуват над една от листовките.
 Не-на–секунда мълчание–циганите.
Не му обръщайте внимание на това. Хайде, оставете.
Отвръщат кухи погледи и си започват пак своите разговори – детски, безобидни, закачливи. Само Х. Седи до таблото и го гледа някак обвинително, гневно. Нима всички сме такива казва. Нима пред всички ни трябва да сложите „НЕ”? Не разбирате ли, че голямото и тежко НЕ се трие трудно от челото? Че мургавата кожа времето не я променя…
Опира се на таблото и започва да къса хартията, да заличава следите на думите, които вече са потънали в него.
Недей така, не е прилично, не е хубаво.
Думите ми са празни, безсмислени, остават нечути. Листовката е вече на земята, а момчето се е преместило от другата страна на таблото. Ноктите му скърцат по пластмасата, а в очите му се събира яд.

Питам ви как, ако не така, създаваме чудовища?

Чуйте документален радиотеатър по темата.В него има включен материал на ТВ7, както и на международната организация WITNESS.По време на рубриката се изказват Красимир Кънев от Българския хелзински комитет и Александър Йолов – председател на младежката организация на ВМРО. Разказът е на автора.

Чудовища by Plamena Krumova on Mixcloud