Вчера, 27-ми януари, Мария Донева представи своята най-нова книга с поезия –  „Чисти стихотворения” , в Greenwich Book Center, София,  пред многобройна публика и с типичната за Мария – лека, ведра и галеща атмосфера.

Вижте още: С „НЯМА МЕСТА ЗА СБОГУВАНЕ” НА ИВАН БРЕГОВ „ЯНУАРИ ИДВА ПРЕЗ АПРИЛ”

„Чисти стихотворения” е дванадесетата стихосбирка на Мария, която има свой стил, който бих разпознала сред десетки стихотворения.

Докато чаках срещата си с нея и мислех за предстоящата премиера, навън беше навалял чист, хубав сняг, който правеше януари една идея по-приказен. А приказното ни е нужно, за да спасява. И беше само прелюдия към това, което предстоеше.

Не се учидих, когато видях залата препълнена. Харесва ми да виждам хора на различни възрасти по тези премиери – от бебета, сгушени в скутовете на своите майки до хора, чиито коси са напълно побелели.  Харесвам и това, което прави Мария на представянията си – рецетира! Да, рецетира стиховете си, не чете, импровизира, играе! Непринудена е, неизмислена, освободена. Като дете, на което предстои да каже първото стихче, което е научило. Като майка, която чете на своето дете . Като жена, която може да се открие и скрие в поезията във всеки един етап от живота си. И да го направи с лекота.

„Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно…”

И така бавно и на пръсти навлизаме в този „кът за свиждане”, в който откриваме топлина дори в тъгата, възхищаваме се на ябълковото дърво за смелостта и на „циганската пола” на шипковия храст,  на маковете с „алени изплезени езици”,  на „жълтите ореоли” на слънчогледите; говорим на облаците и спираме на завоя, за да огледаме света отстрани – полето с рапицата, дъжда, мравките и пчелите, облаците… – „лекотата на обичайните неща”.

Думите на Мария за Валери Петров развълнуваха всички присъстващи. Именно в неговото творчество тя открива Голямата поезия. И думите остават, а с тях и човека. И така наистина няма „такова място далече”, както пише Ричард Бах.

 „Авторът им се сбогува.

Приказката съществува.

Стиховете и поемите.

Само трябва да ги вземете,

за да могат тези чисти

думи пак да се разлистят.

Тази приказка е цяла.

Тя започва отначало

с всяко възхитено четене.

И не е умрял поетът, не.

И ако в момента плачем,

то е от тъга, обаче

книгите са кът за свиждане.

Господин Петров, довиждане!”

Може би се чувствате пораснали за тези думи. Може би ви е детинско и далечно. Но Мария  и поезията й всеки трябва да преживее лично. И знам, че за много от вас, тя ще донесе радост, лекота, ведрост. Ведрината на летния дъжд, когато ни е твърде горещо. И топлината на дома, когато ни е студено.

Вижте още: „СОНЕТ 130” ОТ ГАНКА ФИЛИПОВСКА

Това са стихотворения за малките неща – малките радости, тъги, удоволствия – да си хапнеш вкусно вкъщи с любимите хора, да се сгушиш в леглото си вечер, да се грижиш за някого, когато е болен, да послушаш красива и добра поезия. Да си добър. Да се извиниш. Да попиташ – „как си?”.

„Толкова ми липсваш, че излизам
и встрани от себе си живея.
Тялото ми диша. Глади риза.
Гледам го с кого е и къде е.

Тялото ми тича и празнува.
Готви. Оползотворява дните.
Не е сигурно, че съществувам.
Роня хляба. Дишам светлините.

Ставам сянка. Губя се. Догарям,
и дори не смея да попитам
как си.
Как си?
Мигове повтарям.
Някъде встрани от мене скитам.
Как си?”

За своите тъжни, любовни стихотворения, Мария казва, че дори е някак срамно да ги чете. Но нали „нещастието ни е в кърпа вързано”, та няма страшно. Всички сме били там, всички сме го чувствали, приемали, отхвърляли от себе си. Но дори тези стихотворения са пълни с… едни леки, чисти думи. Дори тъгата не души. И кънтят в ушите ми думите й:

„Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.”

Също така това е книга, която иска да ни припомни , че да се прегръщаме е важно. Много важно. Защото иначе:

„Чакам. И ръцете ме болят
от това, че нищо не прегръщам”

Но няма защо и да се страхуваме от тъгата:

„Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?…”

А щастието е  :

„Една малка любов във леглото се сгушила…“

И най-вече – щастието е да бъдеш. И да живееш без страх от онова, което се случва. Да се стоплиш, да ти стане студено. Да обичаш, да се разделиш. Да позволиш на всичко да се случва.

И да чистиш редовно сърцето и мислите си. Да почетеш поезия и да излезеш пречистен от нея.