Смърт пред обектива

19.10.2014

photo2Сутрешното кафе отдавна вече не е просто навик. За мнозина то прерастна в религия. Но е някак си самотно без подходящо допълнение. Проверяването на сутрешните новини, да речем. По телевизията, във вестника или в интернет. Както ви харесва. Обгръщате топлата чаша с длан и проследявате с поглед течащите по екрана/страницата заглавия. Данъци. Партийни циркове. Публични скандали. Убийство. Под което стои и снимка. И точно тук кафето остава на заден план. Защото от снимката ви гледа лицето на вашия син. Или братовчедка. Или приятел. Всъщност няма значение. Минута по-късно телефонът звъни. Но вече знаете какво ще чуете. Казали са ви го услужливо от екрана/страницата. Без предисловия. Без увъртане. Без милост.

Тъжно е, че за мнозина това не е просто перспектива, а реалност. Многобройни са случаите, в които близките на загинали при инцидент или убийство, научават за смъртта на близките си, още преди от МВР да отцепят района. Благодарение на медиите, услужливо допълнили новината с подобаващ снимков материал. Експресна доставка, ако в кадъра са уловени петна от кръв или части от тялото, а защо не и целият труп? Та какво значи някаква си личност?

Навремето светът се опознаваше с думи. Днес това става със снимки. Използваме фотографиите като средство за комуникация ежедневно, а нерядко дори и ежечасово. От дървета и реки, през храна, та чак до пътни произшествия – за всевиждащото око на обектива няма ограничения.

Но важи ли същото и за ръцете, които го държат? Къде свършват професионалните задължения на фотографа и къде започва чисто човешката етика, налагаща вътрешните граници за себеусещане? Какво е редно да бъде запечатано на лентата? И какво определя публичността на едно събитие?

Кое надделява, когато моралът среща сензацията?

В днешно време темата за пренаселеността на планетата си спечели почетно място в устата на народа, споделяйки ругатни заедно с унищожаването на природата, цените на бензина и политическите корупции. И тъй като презервативите са твърде удобни за правене на балончета, а поредната глобална чума упорито отказва да излезе на сцената, човечеството реши да предприеме крути мерки и да посъкрати редиците си с оръжие в ръка. Черната хроника нарастна неимоверно по обем през последните две десетилетия. От войната в Близкия Изток, през атентатие в САЩ и Северна Европа, та до кървавите реформи в Либия, Египет и Украйна – светът започна да се препитава с кръв. И щипка хаос за вкус. Всяко едно от тези събития получи своя дял медийно внимание . Репортажи, новини, очерци и интервюта продължават да разнищват до безкрай геополитически, социални и икономически проблеми, докарали отделните нации до ножа. Трагедиите биват безпощадно трансфомирани в рейтинги. Броят на жертвите е право пропорционален на пунктовете. А на математиката може да се има вяра.

Думите и числата несъмнено са могъщи инструменти. Но отстъпват пред снимките. Единствено те могат да предадат в целия им безпаметен ужас зверствата, извършвани срещу малцинствата, военните части и цивилните в горещите точки по света. Без тях една престрелка в Багдад би останала в съзнанията ни просто като поредната колонка от числа и имена в сутрешния вестник. Думите рисуват с мастило. Снимките рисуват с кръв. Тя размива границите и ни прави съпричастни чрез силата наужаса. Човек е по-склонен да вярва на това, което вижда, отколкото на това, което чува. Или пък чете.

Но вярата е предназначена за нещата, които не виждаме.

И понякога е по-добре да си остане така.
photo1Афганистан, 28 март, 2011 година. Пета ударна бригада на американската армия, известна още като „kill team“, е позиционирана в района на Кандахар, където през последните пет месеца извършва чудовищна поредица от убийства, четири от които на цивилни граждани, чиито трупове впоследствие са поругани. Войниците отиват дори по-далеч, запечатвайки зверствата си на камера. Пентагонът отчаяно се опитва да изземе всички копия от файловете, с надеждата да потули случая, преди да е станал достъпен за световната преса. За щастие – или нещастие, зависи от коя страна на барикадата стоите – списание Rolling Stone успява да се докопа до близо 150 от тези фотографии, запечатали на хартия военните престъпления на Пета бригада. Снимките говорят само за едно – сред американските войски е удачно и едва ли не престижно да се убиват афганистански граждани, заклеймени чисто и просто като „диваци“.

Сред файловете е и фотографията на чифт крака, откъснати от тялото при екстлозия на пехотна мина. Реакцията не закъснява. Шок и ужас заливат света, а властимащите жестоко осъждат американските лидери. Пентагонът и до днес продължава да дава изявления за някои от фотографиите, същевременно провеждайки „щателно“ разследване върху извършителите.

Но нека поставим акцента далеч от поредицата от военни престъпления, извършени от Пета бригада, както и от международния скандал, който те предизвикват. Нека се върнем отново към Rolling Stone и публикуваните от тях снимки. От една страна стои медийната функия на информиране, задължаваща изданието да представи пред световната общност събитие от несъмнена важност и интерес. От друга страна се сблъскваме с чисто човешки морален казус, спекулиращ около публикуването на шокиращи и силно угнетяващи кадри. Нека не забравяме, че фоторепортерът следва да е не само професионалист, но и човешко същество. Човешко същество с възприятия и ценности, които диктуват (пряко или косвено) всяко едно негово действие. Необходимо ли е нуждата от информиране на публиката на дадена медия да измества по важност душевната травма, която същата тази медия може да окаже върху близките на жертвата? Член 2.3.3. от Етичния кодекс на българските медии гласи: „Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.“ Същото можем да открием и в десетки други кодекси по цял свят. Публикуването на снимки на мъртъвци – или, ако уловът е беден, на техни части – е способно да разтърси неимоверно всеки човек. Сензацията за едни е ужас за други. Да не споменаваме, че дори сами по себе си подобни изображения са силно обезпокоителни. Преодставят ли ни те някаква реална и полезна информация, непостижима за думите? Възможно ли е да бъде предаден в пълния си мащаб ужасът от едно подобно деяние без участието на снимков материал?

Бихте ли преглътнали по-лесно сутрешното си кафе, ако описаният във вестника труп ви гледа със стъклените си очи от ъгъла на страницата?

Следващата снимка оглавява началната страница на New York Post на 12 април 2012 г. Заглавието гласи: „Избутан на релсите на метрото, този мъж ще умре всеки миг“. Фотографията действително е направена броени секунди преди влакът да размаже жертвата в стената на релсовия тунел и да хвърли цялата станция в паника.

Нека се замислим за момент. Снимката е обходила американските РЕП-ове още преди близките на жертвата да научат за инцидента. Разцъфнала е в следобедните новини, докато тялото все още бива прибирано в чувал. Не това би трябвало да е начина подобна новина да бъде поднесена на опечалените. Освен това фотографията сама по себе си представлява една открита подигравка – не, една открита гавра – с трагедия от подобен калибър. Нима човечеството е достигнало такова ниво от еволюционното си развитие, че отразяваме подобни кървави злополуки наравно с предизборни кампании и откриване на заводи? Нима намираме за нормално поднесени по подобен начин новини да красят началните страници на медийните ни продукти? А сега в емисията: джакпотът от лотарията най-сетне падна…

Разбира се, инцидентът е факт и като такъв подобава да бъде отразен. Етичните норми критикуват не толкова самото деяние, колкото начинът, по който е извършено и поднесено. Свободното публикуване на подобни фотографии обрисува в най-подробен мащаб проблема с етичното отношение на медиите спрямо жертвите на насилие, произшествия и в действия. Поругават се принципи като елементарен човешки такт и съпричасност, стъпкани по пътя към сензацията. Методологията на представяне на информацията в даден медиен продукт говори изключително много за вътрешната политика на неговите собственици и редактори, но също така възпитава у своята аудитория едно ненужно черногледство и подлага на съмнение принципите на морала, действащи на фона на „професионалните задължения“. Доскоро нечия кончина беше трагедия. Днес е просто фонов шум към семейната вечеря пред телевизора.

Сред най-съмнителни като информационна стойност се нареждат снимките на телата на покойници и жертви на убийство. За пример можем да вземем фотография, показваща част от жертвите при последните военни действия в Шри Ланка по-рано тази година.

От една страна имаме действително неподражаемите шок и ужас, които са способни да разтърсят максимално читателите единствено благодарение на визуалното представяне на трагедията. Но от друга се връщаме отново на въпроса за уважението към мъртвите и спорното му поругаване чрез излагането на подобни фотографии пред широката общност. Докъде подобава да се намеси при подобен случай морала на фоторепортера? Според Джон Мерил етиката на журналиста никога не трябва да попречва на качественото изпълняване на служебните му задължения, но същевременно не бива да бъде пренебрегвана или използвана като извинение за предприетите действия. Първосигналният извод от подобно твърдение би бил следният – журналистът сам да определи кой начин на представяне на новината е етичен и кой не е. Но всички сме пределно наясно, че хората притежават коренно различен вътрешен морал, както и изградени на различна база и издръжливост принципи за неговото пристъпване. Безумно е да разчитаме да бъде съставен общ етичен кодекс, който да бъде безрезервно актуален за всяка възможна репортерска ситуация. Почти толкова безумно, колкото и да разчитаме човешкия морал да надделява над жаждата за мигновена сензация.

Или може би просто трябва да заживеем в реалността. Може би трябва да приемем света, който създадохме и да натикаме възраженията в килера. Свалихме боговете си от небесния им пантеон и предадохме ореолите им на еднодневните знаменитости от риалити шоутата. Започнахме да добиваме неф с танкове, вместо със сонди. И изкарахме скелетите от гардероба, за да ги внедрим преди прогнозата за времето. Какво е общото? И трите носят пари. Останалото са косвени жертви.

Иска ми се да отрека, че заснемането на мъртви тела представлява могъщ инструмент за предизвикване на реакция и ответ у медийната аудитория. Колкото ми се иска да отрека и че подобни действия пристъпват чисто човешките морални норми на уважение и такт, като това рядко бива оправдано. Изключвайки случаите, в които жертвата е личност от висока местна или световна значимост (а дори и тогава въпросът стои), публикуването на подобни изображения в никакъв случай не бива да се извършва без изричното позволение на близките на убития. И то след особено щателна преценка дали поднасянето на подобни шокиращи кадри пред публиката би допринесло за тяхното информационно обогатяване.

Защото все още не се е появила новинарска необходимост, която да надхвърля цената на една лична драма. Нито пък сме изпаднали дотам, че да продаваме трупове на хартия редом с неделната кръстословица.

Поне така ми се иска да мисля.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста5 истории за цветове и техните кръстници15.09.2020

Още от Под Моста

Момчил РусевМузиката като отдушник: Twenty One Pilots и пътят им към успехаМузика