Предсмъртните слова на велики личности, които вечно ще помним

Последните думи на велики личности на нашето време

Смъртта е парадоксално табу.

Такава е заради живия ни интерес към нея, който, противно на очакването, прераства в мъртвешко мълчание, към което сами се обръщаме за подкрепа, опрем ли се до темата за студената безмълвна гостенка.

Но затова пък понякога откриваме неизрeчените думи не в разговора, а из безкрая на писменото слово. Това ни кара да се обърнем към дебелите корици, дремещи в очакване да напуснат прашните рафтове на забравата и да бъдат отново поети в ръце. Да заживеят и те.

А някъде там, сред неизброимите страници, родени изпод перото на многобройни създатели на слово, се нарежда сър Тери Пратчет. Именно в неговите мисловни потоци, излети на хартия, откриваме една от истините за срещата с края или може би срещата с никому непознатото начало. Отстъпваме от догадките какво е отвъд, за да погледнем нещата право в очите –

„Твърди се, че животът на човек преминава на лента пред очите му преди да умре. Това е вярно. Нарича се Живот.”

Макар нежеланието ни да говорим за смъртта и напук на логическата мисъл, продължаваме да строим кули от слонова кост, в която живеят странните ни романтични представи за нейната тайнственост. Този своеобразен дом на илюзии е царството на хипотезите, като неслучайно сред тях на почит е митът за дълбоките прозрения, осенили великите умове на историята в последните им минути земен път.

Това неминуемо ни подканва да отправим взор към три от най-основополагащите личности, променили до голяма степен устоите на човечеството.

Ернесто „Че“ Гевара

Снимка: Wikipedia

Утрото на 9 октомври 1967 год., президентът на Боливия Рене Бариентос Ортуньо дава заповед заловеният по-рано Гевара да бъде убит. Тази инициатива е подкрепена и от Феликс Родригес, агент на ЦРУ, който независимо от желанието на правителството на САЩ да остави Че Гевара жив, за да бъде разпитан в Панама, задейства процедурата по екзекуцията.

Доброволецът, пожелал да се превърне в палач на знаменития революционер, е Марио Теран – боливийски сержант от армията, който търси отплата за смъртта на трима свои приятели, убити в престрелка с партизанския отряд на Че.

Около 30 минути преди Гевара да бъде убит, Феликс Родригес прави опити да проведе разпит, с цел установяването на местонахождението на други борци от отряда, но Че остава непреклонен и отговаря само с мълчание. С огнестрелна рана в крака, нанесена при залавянето му, той е изправен на крака от Родригес и няколко боливийски войници, за да се „увековечи“ момента в снимка, мигове преди Че Гевара да разбере, че го очаква екзекуция.

Запитан от един от охраняващите го войниците дали размишлява върху своето собствено безсмъртие, прочутият бунтовник отвръща: „Не. Мисля за безсмъртието на революцията“. Няколко минути по-късно сержант Теран влиза в колибата, в която държат Че, в която сержантът е посрещнат с последните думи: „Знам, че си дошъл да ме убиеш. Стреляй, страхливецо! Ще убиеш само човек!“

Теран стреля. Не веднъж. Гевара е прострелян общо девет пъти – пет пъти в краката, в дясното рамо и ръката, веднъж в гърдите, и накрая в гърлото.

Последните думи на революционера Ернесто Че Гевара остават като отражение на неговия бунтовнически дух. А ореолът на историческото противоречие позволява да го видим както като обичания и почитан герой, така и като отричания и мразен от опозиционно мислещите.

Боб Марли

През юли 1977 г. диагностицират Боб Марли с вид злокачествен меланом, разположен под нокът на пръст на крака. Противно на градската легенда, че това поражение е предизвикано от контузия по време на футболен мач по-рано същата година, всъщност е симптом за вече съществуващ рак.

Прочутият реге изпълнител не се съгласява с препоръките на докторите да ампутират пръста му, тъй като това би възпрепятствало до голяма степен сценичните му изяви, и преди всичко влиза в разрез със силните му религиозни убеждения. Независимо от болестта, Боб Марли продължава да следва плана на концертите си, като дори е в процес пo подготовка на световно турне през 1980 г.

Бързо след това здравето на Марли се влошава драстично, поради бързото разпространение на рака, засягащ цялото му тяло. Планираното турне е отменено и певецът е приет в Баварска клиника на Джоузеф Иселс, където Марли получава терапия, базирана главно на избягването на конкретни храни, напитки и други субстанции. След осем месеца безуспешна борба с болестта, реге изпълнителят заминава за Ямайка, но така и не я достига. По време на полета състоянието му е с критични показатели, самолетът каца в Маями, Флорида, където незабавно е настанен в болница под лекарско наблюдение.

На 11 май 1981 г. година музикантът умира от разсейки на болестта, обхванали белите дробове и мозъка. Преди настъпването на леталния край, Боб Марли изрича своето последно послание към света, макар и изречено пред сина му – Зиги: „Парите не могат да купят живот“.

Отново ставаме свидетели как последното откровение на човек е огледален образ на ценностите, същността и възгледите, ръководещи решенията му и оформящи мирогледа на индивида в земния му път.

Салвадор Дали

 

Макар последната публична проява на Салвадор Дали да не е непосредствено преди смъртта му, именно то остава в историята като знаменито прощално слово на великия сюрреалист.

През ноември 1988 г. Дали е приет в болница, поради сърдечна недостатъчност, като преди това има имплатиран пейсмейкър. На 5 декември същата година е посетен от краля на Испания Хуан Карлос, който споделя, че винаги е бил негов огромен почитател. Навярно в знак на благодарност испанският художник му подарява картината ‘Head of Europe’, която впоследствие се оказва последният труд на каталунския творец.

Художникът прави последната си публична изява в началото на януари, 1989 г. в Театъра – Музей Дали (ситуиран в неговия роден град – Фигерес, Каталуния). Немощното му състояние е причината да се срещне с пресата в инвалидна количка, но деликатното му състояние не повлиява на самочувствието и духа на Дали, за което можем да съдим по изявлението му: „Гениите нямаме право да умрем, защото сме необходими за прогреса на човечеството. Да живее кралят. Да живее Испания. Да живее Каталуния.“

На 23 януари, 1989 г. Салвадор Дали умира на 84-годишна възраст, докато се наслаждава на запис на любимaта си опера „Тристан и Изолда“.

И някак в предсмъртните слова на един революционер, един музикант и един художник откриваме нещо общо. Оказва се, че в тях е въплътен повече от всякога животът. Онази искра, която разгаря пламъка на съзнанието. Онзи огън, който дава тласък на висшите идеали и стремежа за себеизразяване. Онзи пожар, който надживява смъртта на човешкия индивид, не за друго, а защото продължава да гори и да хвърля светлина върху чужди борби, възгледи и мечти на незнайни още за света творци. И в този момент на топлината на словото и живота се оказват истинските победители в борбата с безмълвието и смъртта.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to