Фрида Кало – рисунки от бои и слово

Когато Фрида спира да рисува с четки,

започва да твори с думи.

Какво е да си Фрида Кало? Едва ли някога ще разберем. Художничка, сътворена от и за болка. Фрида – хомогенна смес от дъх на мексиканска текила, леви възгледи, болезнена любов, творческа съзидателност, страст, ранимост и борба.

Може би някой път бих опитала да пресъздам на хартия впечатленията, които пробужда в мен личноста ѝ. Може би дотогава за нея ще се изпишат още хиляди редове. Мистичният ѝ облик ще бъде разбулван от тайнствените сенки, а понякога, дори напротив – ще чезне, потънал в тъмнина. А истината ще се спотайва. Ще живее мълчаливо в два паралелни свят – в сътворения от платна, бои и четки и един друг, по-малко споменаван. Той също е нарисуван, но с думи, израз на собствените ѝ чувства и мисли, макар на вкус да са като живота ѝ – сурови.

Каква е Фрида обаче, знаем. Фрида е жива. Жива, защото е истинска. Защото, без да подозираме, я носим в себе си. Сблъскваме се с действителността, преживяваме я, самовглъбяваме се, но откриваме, че екзистенциалните ни терзания са рефлексия на нейния светоглед. И пример за това са мислите ѝ, които отговарят на нашите чувства.

Когато се сблъскаме с преходността на живота:

„Обичам да рисувам цветя, защото в картините те никога не увяхват.“

„Нищо не е абсолютно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко се върти, лети и отминава.“

Когато можем да вкусим самотата:

„Бях свикнала да вярвам, че съм най-странната жена на света. Но после се замислих, че на тази Земя има толкова много хора и все някъде съществува друга жена, която се чувства по същия начин, както аз. Е, ако си някъде там и те има, и четеш това, знай, че не си сама – аз съм същата странница като теб.“

„Рисувам автопортрети, защото много често съм сама, защото аз съм човекът, когото познавам най-добре.“

Когато мечтаем:

„Иска ми се да можех да правя това, което ми харесва, без да се притеснявам от завесата на лудостта. Бих искала да аранжирам цветя по цял ден, да обичам, да се смея, да плача, да изпитвам болка… Ако можех да изградя свой собствен свят, той щеше да е в пълно съгласие с всички останали светове. И никога не бих ги определила като „ненормални“, само защото те са различни от моя.“

Когато пазим надеждата жива:

„Не съм болна. Разбита съм. Но съм щастлива, че съм жива, за да рисувам.“

„Мисля, че малко по малко ще разреша проблемите си и ще оцелея.“

„В края на деня можем да постигнем много повече, отколкото си мислим, че можем.“

Когато откриваме истински значимото:

„Нищо не струва повече от смеха. Сила е да можеш да се смееш и да се откажеш от себе си. Трагедията е най-нелепото нещо.“

„Защо са ми нужни крака, когато мога да летя?“

Когато обичаме:

„Обичам те повече от себе си и въпреки, че не ме обичаш по същия начин, все пак ме обичаш, нали? А ако не, аз винаги ще нося надежда и това ще ми стига. Обичай ме малко. Аз те обожавам.“

Казват, че появата на най-големите шедьоври в изкуството е провокирана не от моментите на безметежно щастие, а напротив – от болката. Когато освен муза, тя се превърне в ежедневие, цветовете в личностния ни светоглед избледняват и остава само контрастът между тях и черните мисли.

Фрида казва: „Искам да съм в тъмнината ти“. Думи, носещи аромат на разруха и безпътие. Но истината е, че само когато опознаем тъмнината и се оставим да бъдем погълнати от нея, можем да обикнем искрено светлината у човек. Тогава се научаваме да използваме с наслада дори сивите оттентъци от палитрата на живота. Научаваме се да обичаме като творци. Да бъдем творци.

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to