Провалът „Принцесата на Монако“ през мъжките и женските очи (двойно ревю)

26.05.2014

Grace-of-Monaco-UK-Poster-Photo
„Принцесата на Монако” е най-разфокусирната и нерешителна филмова творба, която съм виждал от много, много време насам. Има филми, които са по-силни от нея дори в непоколебимата си решителност да бъдат пълни боклуци. Компетентен режисьор и талантлив актьорски състав биват погубени от абсурден сценарий и (ако се вярва на въпросния режисьор) от безкомпромисния в безумната си визия продуцент Харви Уайнстийн.

Още киноистории – вижте Тук!

Лентата така и не решава какво всъщност ще представи: биографична история, любовна интрига или пък политически трилър. Елементите от всички тези жанрове се смесват в безпредметен краен продукт, който не оставя никаква трайна следа в спомена на зрителя. Липсва централна тема или реално послание, всичко се губи във фалшивия инсцениран блясък и болезнената клишираност в много от сцените, от която зрителят дори потръпва от неудобство.

Оливие Даан, награждаваният режисьор на „Едит Пиаф: Животът в розово”, публично се дистанцира от „Принцесата на Монако”, заявявайки, че крайният продукт не е съгласуван с неговата визия и представя варианта на продуцента Харви Уайнстийн. Не е трудно да се повярва на думите му, тъй като във филма си личи опита на режисьора да постави своя печат върху творбата с дръзки (за модерните стандарти в комерсиалното кино) дълги кадри в хиперблизък план на лицето на звездата Никол Кидман и други характерни похвати.
AP FRANCE CANNES GRACE OF MONACO PRESS CONFERENCE I ENT FRA
Това, за съжаление, не променя липсата на какъвто и да е фокус в действието и следователната липса на някаква драматична тежест. Сценарият просто не ми оставя друго адекватно определение, което да му припиша, освен съвсем простичкото и ясно „дървен”. Но той минава границата на некачествеността и се превръща в смехотворен. На базата на каква логика гражданите на Франция говорят на английски с тежък френски акцент, а гражданите на Монако имат съвършено британско произношение, аз не знам. Не знам и защо Шарл дьо Гол е представен като абсолютна карикатура с преувеличено заплашителното си поведение и безумните си речи. Още по-малко знам защо в политическата реч на Грейс в края на филма става дума за любов и други несвързани брътвежи. Но пък знам, ах, знам до какво се свежда цялата политическа интрига във филма! Грейс Кели има ужасен публичен имидж, американците се дистанцират от нея. Грейс Кели поправя публичния си имидж и при първа възможност американският външен министър се навежда към президента Дьо Гол и го подпитва закачливо: „Нямате намерение да пускате бомби в двора на Грейс, нали, Шарл?”. Недоизказаното продължение е „Защото, ако пуснете, ние ще пуснем тройно повече над Айфеловата кула!“. BECAUSE ‘MURICA, FUCK YEAH!!!


Фантастични актьори като Никол Кидман, Франк Лангела и Тим Рот изпълняват чинно служебните си задължения в степен, в която заслужават каквито и възнаграждения да са им били платени за този филм. Но усилията на никой актьор или режисьор не може да спаси тази катастрофа от това, което е – катастрофа.

Автор: Георги Петров

Открилата фестивала в Кан лента „Принцесата от Монако” на Оливие Даан е като леща в детска градина – блудкава, рядка и малко безвкусна, но все пак ще разпознаеш кое е ястието по няколкото останали семена вътре.

А те в случая се състоят от актьорския състав на филма, а именно Никол Кидман в ролята на любимата на Хичкок актриса Грейс Кели и Тим Рот, който влиза в кожата на принц Рение III – вече покойният глава на Княжество Монако, управлявал повече от 50 години.
grace-of-monaco04
Биографичното вариво на френския режисьор представя около година (между 1961 и 1962) от живота на актрисата, взела решението да се омъжи и да стане част от аристокрацията на Монако, която вероятно заема повече от 80 % от всички 32 хиляди души в микродържавата. Именно по това време Монако е кордон бльо (ще прощавате за гастрономичните метафори) за данъчната политика на Шарл дьо Гол, който се стреми да отмени нулевата данъчна ставка на своята подопечна и обостря осезаемо отношенията си с принц Рение, който отказва да приеме натиска на френския президент.

Не този конфликт обаче е във фокуса на лентата, въпреки че е трудно да се определи кое точно е. Сюжетът се фокусира върху личността на актрисата Грейс Кели, която, тъкмо след като бива удостоена с Оскар и жъне холивудски любезности, решава да остави живота на червения килим в Лос Андежлис и да го смени с червен килим в двореца на Княжество Монако. Очевидната дилема, пред която актрисата се изправя, когато Алфред Хичкок (в ролята Роджър Аштън-Грифитс) й предлага роля в новия си филм, е свързана с нейната страст към киното и очевидно куцащия й брак с монарха, който има нужда от патетична американска жертвоготовност, която да спаси както него, така и международните отношения между Франция и Монако.
grace_kelly
И ако ти звучи интересно, не бързай да платиш на Оливие Даан своята ставка – въпреки привидно добрия сценарий всъщност филмът не задълбава в нито една посока, въпреки шанса да го направи – личността на Грейс Кели остава недоразвита, отношенията й с Рение III изглеждат напълно неестествени и по индийски договорени, а в крайна сметка се оказва, че интернационален икономически конфликт между две страни може да се реши с буржоазен бал и реч на красива жена, наблъскана с всички клишета, които средностатистическо есе за любовта на ученик в 12 клас би могло да съдържа.

Ако все още ти звучи интересно те приканвам да отделиш време и внимание на „Принцесата от Монако”, защото не е най-лошия филм, който може да видиш, особено ако си привлечен от мелодрама с елементи на прекалена патетика и леща, на която й трябва малко сол. Вероятно обаче няма да си спомняш добре вкуса й дори няколко дни след консумацията. Бон апети!

Автор: Наталия Иванова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Александър КълбовНа лов за изгубено минало в „Преди да заспя“16.10.2014

Още от Под Моста

Габриела КанджеваЛюбимите ни блус кавъри на Бет ХартМузика