“Аз Озимандий съм и цар съм над царете!
Делата мои всички със завист погледнете!“
Тези слова на Пърси Шели едва ли са най-подходящи за встъпление, когато става въпрос за GTA, но подобно на лирическия герой на британския поет, поредното издание на „криминалния симулатор” е колос на глинени крака, който разчита предимно на стари лаври. Преди да започнете да ни плюете в коментарите и да пращате линкове към Metacritic (да, знаем какви са оценките), знайте че това ревю е обективното мнение на двама заклети фенове на поредицата, като единият дори си купи PlayStation 3 на старо специално заради нея.
Нека типично по американски (все пак за тях ще си говорим), да започнем с малко история. Grand Theft Auto е продукт на британско-шотландското студио DMA Design, което благодарение на необичаен бъг по време на разработката на вдъхновена от Carmageddon рейсинг игра (играчът може да се прехвърля от една кола в друга и да кръстосва картата извън начертаните пътеки), се ражда идеята за нещо малко по-мащабно. DMA не изхвърлят проекта, напротив – прекръстват го от първоначалното Race’n’Chase на вече познатото на всички ни Grand Theft Auto (анг. „автокражба”), добавят няколко „бандити” от които играчът да си избира и – воала – няколко месеца по-късно (Октомври 1997) на пазара се появява първата част на скандалната поредица, при това първоначално ексклузивно за PC, а шест месеца по-късно и за нашумялата конзола на Sony – PlayStation. Действието в играта се развива на три огромни карти, по една за всеки от градовете – Liberty City, Vice City и San Andreas, а гледната точка е от „птичи поглед”. Свободата на действие е пълна, като веднъж преминал през всички десет мисии в някой от градовете, играчът бива пуснат да създаде малко хаос в следващия.
Продължава на следващата страница
Подкрепи ни!