Хийт Леджър и неговите 5 най-добри роли

На четвърти април тази година Хийт Леджър щеше да стане на 39 години. Щеше да е добавил в списъка си с роли още много – всички те все така щяха да го предизвикват актьорски и да се различават съществено една от друга. Мисля, че до 2018 щяхме да сме видели и дебюта му зад камерата на пълнометражен филм, а защо не и няколко фотографски изложби.

Хийт Леджър обаче не успя да навърши дори своите 29. Въпреки това няма да ви припомним най-добрите му роли с привкус на тъга или носталгия, а с нещо, което силно се надявам да възприемете като обич към самоукия му талант и почит към отказа му да се повтаря в играта си. Кои според нас са петте най-добри роли на Хийт Леджър, разберете в следващите редове:

Патрик Верона в “10 неща, които мразя у теб” (’10 Things I Hate About You’, 1999)

Гледала съм този филм престъпно много пъти и дори почти не изпитвам срам да го призная. Напълно класическата романтична клиширана комедийна тийн драма се превръща в изненадващо гледаема лента заради чудесните изпълнения на актьорите в него.

В един от първите си филми Хийт Леджър влиза в ролята на доброто лошо момче Патрик Верона. Резултатът е ужасно чаровен и положително лековат образ, който не само предизвиква усмивки в случайните зрители, но някак намира мястото си в сърцата на феновете на Леджър. От една страна, естественото изиграване помага за това, а от друга – фактът, че Леджър никога повече не влиза в подобен персонаж.

Енис Дел Мар е “Планината Броукбек” (‘Brokeback Mountain’, 2005)

Ако “Призови ме с твоето име” е едната страна на любовта между двама мъже, то “Планината Броукбек” е другата. Докато “Призови ме с твоето име” разказва за красива любов, която съществува в доброжелателен свят, “Планината Броукбек” показва страха от собствените чувства и вродената ненавист към тях.

Всичко, което Хийт Леджър прави в ролята на Енис Дел Мар, е пропито с напрежение, потиснатост и мъчение. Всяка дума е изречена от силно стисната челюст, всяка прегръдка е рязка и изненадваща, всяко издишане е накъсано и неспокойно. Единственото възможно спокойствие само привидно се крие някъде далеч в планината, докато всъщност се намира отвъд себеотхвърлянето. Колкото и мъчителен за гледане да е, Енис Дел Мар е един от най-добрите персонажи на Леджър именно заради силните чувства, които предизвиква у зрителя.

Дан Картър в ‘Candy’ (2006)

‘Candy’ разказва историята на Дан и Кенди, чиято връзка се крепи както на любовта им един към друг, така и на любовта им към хероина. Не се знае коя от двете е по-силна. Ролята на Дан Картър е поредното предизвикателство в кариерата на Леджър и не можем да я оприличим на нищо друго, което е правил преди 2006.

Образът на Дан е едновременно глуповат, но достатъчно въздействащ върху околните, едновременно нерешителен в собствените действия, но окуражаващ чуждите, едновременно обичащ и използващ. В същността си образът е добър човек, просто зависимостите му са водещата сила в живота му. Въпреки всички противоречия в Дан обаче, той не изглежда нито шизофреничен, нито неестествен, а това се дължи изцяло на играта на Леджър.

Роби Кларк в “Няма ме” (‘I’m Not There.’, 2007)

“Няма ме” има интересен подход към изграждането на биографичен сюжет и проследяването на живота на един човек – Боб Дилън. Вместо образът на Дилън да бъде изигран от един актьор, а разказът да бъде хронологичен, шестима различни души влизат в кожата му, необезпокоявани от времето и пространството, от логиката, нито дори от някакво визуално единство.

Хийт Леджър играе онзи Дилън, който допуска в живота си тъжните очи на Сара. Образът на Леджър обаче се нарича Роби Кларк и е далеч по-спокоен от поведението на Дилън, което предполагат легендите, опримчили семейния им живот със Сара. Роби е чаровен и влюбен, но патриархално настроен и непоправимо неверен. Любящ баща, който винаги отсъства. Отдаден единствено на себе си и приел равнодушно това. В “Няма ме” Леджър си партнира с Шарлот Генсбург, а играта им заедно е наистина впечатляваща. Нещото, което обаче впечатлява най-силно в образа, е по-мъдрата, по-обраната, но също толкова експресивна енергия, която показва значението на случващото се, но и липсата на обреченост, крайност, а понякога дори липсата на заинтересованост.

Жокера в “Черният рицар” (‘The Dark Knight’, 2008)

“Черният рицар” е филмът, който подценявах и отказвах да гледам от чиста глупост и невежество немалко време, а по-късно определих за себе си като велик. Преди да видя Хийт Леджър в този образ, преди да видя абсолютно гениалното му изиграване на Жокера, не съм предполагала, че в Леджър се крие чак толкова талант.

Жокера е ролята на живота му. Дори обстоятелствата да бяха различни, мисля, че десет години по-късно тя все още щеше да бъде ролята на живота му. Жокера на Хийт Леджър не е просто прекрасно изигран психопат – той е образ, който има своята цел да бъде морален изпитател, своята неуязвимост заради липсата на елементарна любов, своята болка и разочарование, че може би не всички, веднъж притиснати, се поддават на напрежението и са първично зли. От облизването на устните до непохватната сякаш танцуваща походка, Жокера на Леджър излъчва собствената си обречена лудост и предизвиква лудостта на обречените.


Не всеки филм на Леджър е шедьовър – актьорът участва в продукции като „Като рицарите“ все пак. Въпреки това всяка негова следваща роля е различна от предишните, еволюирала от тях. Струва си да споменем играта на Леджър в „Балът на чудовищата“ (2001), където за първи път виждаме обещанието за невероятните му бъдещи драматични персонажи или пък „Господарите на Догтаун“ (2005), който ни подарява парчета от свободната, отпусната и естествена игра на Хийт. Струва си да споменем, че и много го обичаме. Отбелязвам: в сегашно време.

 

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to