Колко хубава изведнъж стана медийната ни среда! Както се говореше само за маски, ръкавици, дезинфектанти, затворени граници и смъртни случаи преди закуска (преди първото кафе дори), така изневиделица лъча на медийното ни облъчване порозовя и се изпълни с разкази за Шехерезада и Али Баба. Сюжетът е заплетен, а битката се води на множество полета – в измерението на социалните мрежи, в земята на личните SMS-и, в миналото на улица „Московка“, настоящето на Дубай и село Бистрица. Историята ни кара да трепнем в очакване и да следим за включването в сюжета на Синдбад Мореплавателя, Царя на джиновете (не с тоник за голямо мое съжаление), сухоземния Абдуллах и дори морския Абдуллах.

Докато чакаме обаче, а и с оглед на това, че нашата Шехерезада не разказва съвсем завлядяващо – някакси очаквам повече от пиара на министър-председателя национален баща и кумир, решихме да си припомним пет приказни филма за истински Шехерезади, които са разказни значително по-добре.  „Приказни филма“ приемете както като филми с разни вълшебства, така и като филми, които винаги ни е приятно да гледаме отново. „Истински Шехерезади“ пък приемете като женски персонажи с мъдрост и доброта.

„Принцеса Анастасия“ (“Anastasia”, 1997)

Няма как да не включим тук този филм, при положение, че в него Распутин е магьосник и обикаля нагоре-надолу с неонов зелен череп, което е колкото абсурдно, толкова и гениално.  Историята в „Принцеса Анастасия“ няма нищо общо с реалността, но разказва за оцелялата Анастасия Николаевна (която не е в село Габарево) и нейния път от сиропиталището до короната. Във филма има пътешествие по море, красиви градове, романтика и мъж, който, разбира се, се казва Дмитри, музика и както бални зали с висока тавани, така и по-малко красиви места, на които можем да се чувстваме самотни. Анастасия пък има склонности към сомнамбулство, спонтанно пеене и темпераментно поведение, което включва удряне на шамари и висок тон. Това обаче по никакъв начин не ѝ пречи да има царствено излъчване и чувство за справедливост, които с реализма си я отличават от повечето американски анимирани персонажи на принцеси.

„Принцеса Мононоке“ (“Princess Mononoke”, 1997)

„Принцеса Мононоке” на Хаяо Миядзаки е абсолютна класика. Ако Шехерезада трябва да гледа (отново) нещо от моята скромна селекция, за да подобри разказваческите си способности, то това е „Принцеса Мононоке“. Ако търсите вселенския смисъл – „Принцеса Мононоке”. Ако сте гледали филм на Ники Илиев – „Принцеса Мононоке”. Ако сте си причинили „Доза щастие“ – „Принцеса Мононоке”. В този филм на „Студио Гибли” можем да открием много неща, повечето неразбираеми – какъвто животът често се оказва да бъде. Филмът няма щастлив край, има огорчение, но и живот отвъд него, заедно с него – известна доза оптимизим въпреки трудностите. Има и философия за живота, за баланса и смисъла, а още и едно момиче, което живее с вълците и сдъвква месото ти вместо теб, когато си ранен.  

„Лабиринтът на Фавна“ (“Pan’s Labyrinth”, 2006)

Гийермо дел Торо обича да разказва ужасяващи истории по красив начин. „Лабиринтът на Фавна“ е дълбоко смущаващ. Не зная за вас, но аз до ден днешен гледам сцената с Бледия човек през пръсти. Историите за принцеси като цяло са доста обезпокоителни – или някой ги затваря в кули, или ги трови с ябълки, но тези подробности винаги са поднесени сякаш това е нормално, сякаш е пречка по пътя към щастието. В „Лабиринтът на Фавна“ няма нищо подобно, там всяка секунда е чисто страдание. Най-големите страшилища във филма обаче не са измислените персонажи, които ядат деца, а капитаните на Франсиско Франко, които са изяли детството им. Главният персонаж Офелия е само на 11 години и освен, че оцелява страшилищата, разбира чудесно същността на обичта и смисъла от саможертвата.

„Рапунцел и разбойникът“ (“Tangled”, 2010)

„Рапунцел и разбойникът“ влиза в тази класация, защото един от анкетираните трима за целите на този труд го посочи като свой любим принцесен филм. Друга причина е, че „Рапунцел“ на Братя Грим достойно дели първото място за любима моя приказка заедно с „Дивите лебеди“ на този хубав човек Андерсен. Историята тук е претърпяла известни промени от оригинала, което никак не ми пречи. Освен това по една хубава причина във филма има кон – Максмус, който не е като всеки друг кон, а е някак специален и прави „Рапунцел и разбойникът“ адски приятен за гледане. Друго нещо, което помага в тази посока е, че песните всъщност са на мястото си, присъствието им е обяснимо и дори обяснено – нещо, което би могло да изглежда сякаш разрушава приказността на историята, но всъщност я прави логична и различна.

„Приказката за принцеса Кагуя“ (“The Tale of The Princess Kaguya”, 2013)

„Приказката за принцеса Кагуя“  е последният филм на Исао Такахата – единият от основателите на „Студио Гибли”. „Приказката за принцеса Кагуя“ е една дълга красива поредица от движещи се манималистични рисунки с мокри бои в японски стил и пастелени скици, които ни показват красота, гняв и болка без да ги дефинират като нещо положително или негативно, а с идеята, че те са част от живота. Филмът ни казва прости истини – не настоявай, бъди внимателен, не оставяй егото ти да те води. Не притискай – така или иначе Луната няма да забрави да ни прибере у дома. Търси щастието, но знай, че не всяко откраднато щастие има смисъл – понякога споменът за него ще ти носи повече болка отколкото радост. Това е красив, но жесток филм – струва ми се, че наистина нямаме нужда да видим такъв суров реализъм в нещо толкова красиво направено.

Много ми се иска като бонус филм да включва „Атлантида: Изгубената империя“ (“Atlantis: The Lost Empire”, 2001), който е един от малкото анимационни филми на „Дисни“ без песни и със силен приключенски характер. Филмът разказва за една експедиция до потъналия континент, а тази земя, разбира се, има своята смела принцеса Кида. Пожелавам ви приятно гледане на филмите в този кратък списък и бързо приключване на онзи другия филм – по възможност, в съдебна зала.