Кино

Петте най-добри български ленти на 21 век

01.11.2018

Обичам онази страна на новото българско кино, в която властват меланхолия, сивота, минималистичност и вглеждане в детайлите на обикновените хора и историите им. Не обичам Ники Илиев, претрупаност, помпозност, целенасоченост към някакво кино-средство заради желание да се постигне резултат, но незнание как трябва да стане това.

Последното обаче съм склонна да преглътна, защото онова тъжно, но истинско българско кино, което наистина е добро, ми е достатъчно. Следващите абзаци ще посветя на него и ви моля да не се обиждате от концепцията „Топ 5“ – българското кино е и за мен е на ръба на сакралното, но формулировката с петте добри си остава удобна. Задължителното оправдание за изчерпателност няма да го правя – ясно е, че четете просто едно мнение. Задължително остава само да кажа, че силно се надявам и вие да се потопите в един хубав български киномаратон.

„Дзифт“, 2008, режисьор Явор Гърдев

„Дзифт“ е облечен в мръсни черни дрехи. При него нещата стоят по следния начин – или си циник, или не си, или го намираш за гениален, или за отвратителен, или хрускаш сладко ябълка при историята за Калчо и лайнарката, или спираш лентата още тук. За щастие на циниците Гърдев е създал нещо, което бих нарекла шедьовър, ако нямаше да е твърде клиширано, затова ще го нарека един от най-добрите български филми на 21 век.

Играта е прекалено добра (Михаил Мутафов още държи сърцето ми в ръцете на Ванвурст Окото), сценарият съдържа няколко изключителни монолози, а историята освен за любов, предателство и един диамант, е още е за всеки, който поне веднъж, подобно на Молеца, е забелязал, че не хвърля сянка и че не лети, а криволичи.

„Източни пиеси“, 2009, режисьор Камен Калев

Спомням си, че когато гледах за първи път „Източни пиеси“ години след излизането му, когато моето 14-годишно аз започваше да се вълнува от кино, разбрах, че възприятието ми върху българското кино вече няма да е същото. Сред високите панелки открих сложното на простичкото, красивото на грозното, възвишеното в упадъчното, а в дърворезбата много чувственост.

„Източни пиеси“ разказва история сякаш без да иска, сякаш тя просто се случва, сякаш сценарий липсва. Показва ни картини от реалността, които не ни харесват, но ни вълнуват. Разказва ни за несъвършените междучовешки взаимоотношения, за влиянието на семейството, социалната среда и индивида отново сякаш без да иска – не заявявайки и не заклеймявайки, а разказвайки. Кара ни да оставим душите си в хладилника, за да си починат, а след това ни учи на онова, което имаме нужда да бъдем научени. Отново без да иска. А на фона на това звучи „Насекомикс“.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Наталия ИвановаНадежда и „Урок” за българското кино13.05.2015
Деница ДимитроваТочният прицел на „Посоки“28.01.2018
Наталия ИвановаБезбожно модерният „Съвсем нов завет“ на Дормел07.12.2015

Още от Под Моста

Момчил Русев10 от най-великите песни в историята на видеоигритеМузика