‘We will not go quietly into the night! We will not vanish without a fight! We’re going to live on. We’re going to survive. Today we celebrate our Independence Day!’

Думите на президента Томас Уитмор, изигран от Бил Пулман в „Денят на независимостта“ от 1996 година, са буквално увековечени в паметта на глобалната популярна култура. Речта му преди решителната битка на човешкия род с извънземните нашественици в касовия хит на режисьора Роланд Емерих е толкова известна, че беше перифразирана от политиците Найджъл Фараж и Борис Джонсън в речите им в полза на излизането на Великобритания от Европейския съюз преди броени дни. Словото му бе и крайъгълен камък в рекламната кампания за продължението на филма с подзаглавие „Нова заплаха“. Популярността на тези елементарни, но патетично изречени думи, 800-те милиона долара регистрирани приходи за оригиналния филм през ’96-та година и видимо оказаното влияние върху визуалния стил на комерсиалното кино, което си проличава и до днес в повечето сцени с масови разрушения, са най-ясните доказателства за сигурното място на „Денят на независимостта“ в историята на седмото изкуство. Но дали продължението, пристигащо по киносалоните цели 20 години след първата лента, може да предяви същите претенции?

Отговорът е категорично „не“. Филмът не представя новаторски визуални похвати, нито невиждани преди зрелища като своя предшественик. Основната сюжетна идея не звучеше особено оригинално дори през 1996 година, камо ли пък през 2016-а. Проектът не представлява пик в кариерата на актьор като Джеф Голдблум през ’96-а година, нито пък маркира изгрева на звезда като Уил Смит тогава. И не, въпреки присъствието на президента Томас Уитмор, отново в изпълнение на Бил Пулман, този път няма грандиозна реч, която да задмине по проамериканска патетика или смехотворен патриотизъм, граничещ с шовинизъм, словото от преди 20 години, към което насочих вниманието ви по-горе.

Не, „Денят на независимостта: Нова заплаха“ няма да остане легендарен филм в историята на световната попкултура като своя предшествник. Това не означава, че в най-добрите си моменти не е дяволски забавен филм.

Проклетите извънземни същества отново са тук и, да, както гласят и рекламните постери за лентата, винаги сме знаели, че ще се върнат. Атаката им преди 20 години е накарала народите на планетата Земя да забравят различията си и да се консолидират в глобална държавна структура, оглавявана от… изненада! Американски президент, и то от нежния пол. Хората са използвали оставените извънземни технологии, за да усъвършенстват своите собствени, изградили са бази на Луната, имат изградена космическа система за отбрана и всичко им е наред. Разбира се, при завръщането си пришълците с лекота помитат всичко това и започват да дълбаят към ядрото на Земята с междузвезден кораб с големината на 1/3 от скромната ни планета. По-типично нещо в апокалиптичния стил на режисьора Емерих просто няма.

За да ги спрат, заедно се събират много от героите от оригиналния филм, начело с тези на Джеф Голдблум и вече споменатия Бил Пулман. Към тях се присъединяват и редица нови персонажи. Някои от тях се позиционират адекватно в откачения свят на действието, други просто изглеждат не на място сред повсеместната мелодрама и грандиозния екшън. Сред тези, които са изградени поне до приемлива степен на реализъм и многопластовост, е и младият пилот, изигран от Лиам Хемсуърт. „Денят на независимостта: Нова заплаха“ няма да направи за кариерата на младия австралиец това, което първият филм направи за тази на Уил Смит, но класическа главна мъжка роля на усмихнат, мускулест екшън герой с възлюбена млада жена в опасност няма как и да му навреди. Интеракциите на Хемсуърт с Травис Тоуп, който играе най-добрия му приятел са сред по-ефикасните източници на добронамерен смях в класически структурирания блокбъстър.

На обратния полюс са кратките, претендиращи за хумор разговори между героите на Джеф Голдблум и Никълъс Райт, който трябва да играе данъчен инспектор по петите му. Като цяло Голдблум е не по-малко ефективен в ролята си, отколкото е и в оригиналния филм, но, за съжаление, това не означава, че прави и кой знае какво превъплъщение. Вероятно най-забавни и интересни като поведение са старите луди учени в изпълнение на Брент Спайнър и Джон Сторей, които до голяма степен отмъкват сцените със свое участие. Със също толкова интерес зрителят следи и президента Уитмор, който Бил Пулман пресъздава отново с нужната доза авторитет и автентична американска мъжественост.

Мелодраматичните моменти са сред слабите звена на филма и рядко попадат в целта си. Смъртта на героинята на Вивика Фокс, която игра съпругата на персонажа на Уил Смит в оригиналния филм, а тук се изявява основно като майка на неговия син и медицинска сестра под напрежение в експлозивното действие, е сред малкото такива моменти, които се усещат като истински тежки и на които действието отдава значение и след това. Встрани от това, взаимоотношенията на президента Уитмор с дъщеря му и нейната собствена връзка с героя на Лиам Хемсуърт са поднесени с такава доза клишираност, че предизивикват сънливост дори само на визуално равнище, камо ли пък с репликите си.

Бих казал, че за щастие, фокусът не е върху тези взаимоотношения, а върху гърмежите под и над небосвода на нашата планета. Факт – баталните сцени наистина доминират над всички останали и са реализирани с най-голяма доза майсторство, но не и с операторски или анимационни похвати, които да предизвикат повече внимание от който и да е друг касов филм от последните 10-15 години. Сякаш през това време Майкъл Бей е отнел от Роланд Емерих титлата на господар на филмовите експлозии, а Зак Снайдър се е настанил в трона му на крал на деструктивните екшън сцени.

Това до голяма степен изчерпва и цялостната оценка за филма. „Денят на независмостта: Нова заплаха“ не прави кой знае колко неща погрешно – за съжаление, не прави и кой знае колко неща правилно, за да се препоръча на който и да е зрител освен на най-закоравелите фенове на режисьора и/или на оригиналния филм.