Кино

„Ирландецът“ – гангстерска елегия за живота и смъртта

13.12.2019

Звездният статут в Холивуд е почти ексклузивно резервиран за популярни актьори и актриси, но Мартин Скорсезе е от малкото режисьори, които са звезди сами по себе си.

Точно затова, независимо от факта, че изключителните му артистични постижения се простират от документалистиката (“No Direction Home: Bob Dylan”) и музикалните клипове (“Bad” на Майкъл Джексън) до жанровете на мюзикъла („Ню Йорк, Ню Йорк“), романтичната комедия („Алис вече не живее тук“), библейския епос („Последното изкушение на Христос“), историческата драма („Невинни години“) и черната сатира („Кралят на комедията“), няма капка съмнение, че в популярната култура името на Скорсезе неизменно се асоциира с един жанр и популярността му е неразривно свързана с него: гангстерския филм.

В продължение на десетилетия Скорсезе винаги е бил звездата на този тип филми, с ленти като „Жестоки улици“, „Добри момчета“ и „Казино“. Тази година, след дълъг и широко огласен процес на пре-продукция и на снимки, светът най-сетне има възможност да гледа „Ирландецът“, грандиозния гангстерски епос на Скорсезе, прощалното му писмо към запазения му филмов жанр.

То носи разпознаваемия почерк на режисьора, а лицата по листа хартия, който в случая е филмова лента, са също толкова обвързани с гангстерските филми, колкото е и неговото име: Робърт Де Ниро, Ал Пачино, Джо Пеши и Харви Кайтел. След като в продължение на години редица холивудски студия отказваха на Скорсезе необходимото финансиране, за да реализира амбициозния си проект, Netflix в крайна сметка му осигуриха 200 милиона долара и платформа за разпространение.

Това е и причината България да гледа „Ирландецът“ по домовете си, свален от различни онлайн източници, които ще останат неназовани, а не на кино, както безспорно подобава на всеки филм на режисьор от калибъра на Скорсезе. Но този текст не е мястото за разискване на този противоречив казус.

Ирландецът“ разказва истинската, макар и оспорвана, история на наемния убиец Франк Шийрън, изигран от Де Ниро, свързана с изчезването на харизматичния американски профсъюзен лидер Джими Хофа, в чиято роля влиза Пачино. С продължителност от 3 часа и 20 минути, лентата е филмовият еквивалент на епичен роман – и има същия повествователен размах.

Чрез проследяването на живота на главния герой, филмът отправя поглед към много художествени мотиви, граничещи от личното и семейното до националното и историческото. Преходността на човешкия живот, дори на живот, бляскав като този на гангстерите от втората половина на миналия век, е водеща тема, разгледана през личността на главния герой и израстването на неговото семейство.

Тук по всяка вероятност е моментът да се адресира и една от полемиките, които филмът отприщи с конкретния факт, че жените имат много малко реплики в хода на цялото сюжетно действие, а известната и талантлива актриса Ана Пакуин има около седем минути екранно време от общо 209. Тя влиза в ролята на дъщерята на Франк Шийрън. Валидна е критиката, че с подобна изпълнителка в ролята, героинята можеше да има по-значими и въздействащи сцени от тези, които са ѝ предоставени.

Но в нейна защита трябва да се каже, че мълчанието ѝ е на екрана е по-красноречиво от редица монолози. За това заслуга трябва да се отдаде на самата нея, на Скорсезе и на наградения с „Оскар“ сценарист Стивън Зейлиън. Именно сцените с нейно участие носят най-голяма емоционална тежест в постепенната еволюция на главния персонаж, илюстриран от Де Ниро в типичния му деликатен и обран стил.

Героят му Франк Шийрън живее достатъчно дълго, за да види как всички следи от активно изживения му живот – от Втората световна война до годините му като доверено лице на мафията във Филаделфия – категорично и напълно изчезват. В старческия дом, в който доизживява дните си, младите жени, които се грижат за него, дори не знаят кой е Джими Хофа.

С подобни тематични окраски „Ирландецът“ до голяма степен се превръща в елегия на гангстерския жанр – и оправдава времетраенето си от повече от 3 часа. Именно последните минути от лентата са най-натежали с разсъждения, последствия и дух на човечност – отвъд блясъка на мафиотския живот. С тези минути „Ирландецът“ умело избягва капана, в който редица сходни жанрови филми са падали и продължават да падат до днес – да прославят насилието в човешкото ежедневие без цялостен контекст, без социална отговорност и без мисъл за последствията от него, както в „Жокера“ на Тод Филипс от тази година.

Поддържащите персонажи представят на зрителя не по-малко интересни човешки истории от главния герой – от гръмогласния, магнетичен Джими Хофа, който се превръща от съюзник в пречка за мафията, до различните колоритни гангстери, истински личности като Ръсел Буфалино, Анджело Бруно, „Лудия“ Джоуи Гайо и Антъни Провенцано. Лентата не пропуска да ни покаже как всеки от тях извървява пътя си – съзнателно или не – до неизбежната си съдба.

А в ролите са актьори, за които епитетите в който да е човешки език са твърде слаби. Великите Де Ниро и Пачино правят съвършено класически роли като Франк Шийрън и Хофа – единият тих и интровертен, оставя чувствата да градират и не е особено експресивен, дори в момент на емоционален пик; другият е многословен, забавен, магнетичен, очарователен, с други думи, той е Ал Пачино, съвършено поставен в амплоа, в което дори не му се налага да играе кой знае колко.

Но истинското бижу в „Ирландецът“, що се отнася до актьорски превъплъщения, е това на Джо Пеши в ролята на Ръсел Буфалино. Пеши се е снимал в не повече от три или четири проекта за последните 20 години, но в новия филм на Скорсезе се завръща с тихо, сдържано, хиперфокусирано представяне, което не прилича с нищо от гръмките му най-известни роли – от страховития и сприхав Томи ДеВито в „Добри момчета“ до истеричния Лио Гец в „Смъртоносно оръжие“.

В „Ирландецът“ Пеши спокойно претегля всяка дума и всяка мимика. Ако това е неговото сбогуване с актьорската професия, то не може да е по-красноречиво относно вечно недооценените му способности, чиито диапазон никога не е бил по-видим, отколкото е тук. При все безспорната харизма, засвидетелствана без никакво усилие от Ал Пачино в ролята на Хофа, никой не заслужава „Златен глобус“, „БАФТА“ или „Оскар“ за поддържаща мъжка роля тази година повече от Джо Пеши.

Това не означава, че на свой ред работата на Пачино по филма или персонажът му следва да се пренебрегнат. Напротив, именно през персонажа на Джими Хофа „Ирландецът“ разширява тематичния си спектър до генерални наблюдения върху цялата американска история, валидни и до днес. Чрез него лентата илюстрира отровните обществени взаимоотношения между политическата класа, въплътена в образите на Джон и Робърт Кенеди, профсъюзите, водени от противоречиви личности като Хофа, и мафията, ръководена от фигури като Буфалино.

Именно на фона на този противоречив и реалистичен социален пейзаж израства и остарява личността на главния герой. Робърт Де Ниро е идеално избран за ролята от Скорсезе. Патентованите му мимики и маниери, сатиризирани в множество скечове, са налице и тук, но в сцени, които показват какъв талант притежава основния участник в тях. Една конкретна сцена с телефонен разговор със съпругата на Джими Хофа, в която Де Ниро е единствената фигура в кадър, е достатъчна причина да получи всички призове за главна мъжка роля, за които можете да се сетите.

При цялото това сценарийно богатство е лесно човек да подмине визуалните черти на лентата. Режисьорският стил на Скорсезе е добре познат, с перфектни исторически декори и костюми, препратки към попкултурата на съответното време и дръзки проследяващи кадри, които разказват истории сами по себе си. Налице е и много обсъжданото дигитално подмладяване на редица от основните участници в действието, продиктувано от хронологичния размах на сюжета.

През по-голямата част от времето то е незабележимо, а в редките моменти, в които неприятно се набива на очи, е неизменно свързано с близки кадри на лицето на компютъризирания Робърт Де Ниро. Във всеки случай техническото нововъведение тук не е самоцелно или комерсиално ориентирано – като 3-D технологията, да речем – а изцяло в услуга на разказвача Скорсезе. Затова и всякакви несъвършенства около него могат да бъдат простени.

В крайна сметка до това може да се сведе и по-общия коментар върху „Ирландецът“. Вбесяващата липса на филма по кината, фрапиращо малкото екранно време на женските персонажи, несъвършеното дигитално подмладяване на главните герои – това са козметични недостатъци, напълно пренебрежими на възхитителния общ фон. Филмът е мащабен, амбициозен, богат и стойностен; филмът е елегичен, красив, разтърсващ и емоционален; филмът е просто велик. Един цял следобед или една цяла вечер от живота ви е много ниска цена, която да платите, за да му се насладите.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър Рахталиев„Жокера“ е мрачен шедьовър на модерното кино10.10.2019

Още от Под Моста

Емилия ИлиеваПътуване по следите на Коледа - на лов за традицииLIFE