След две дълги години непланирана пауза Дни на предизвикателствата се завръщат! Фестивалът за екстремни спортове, туризъм и активен начин на живот ще се проведе за 16-ти път в кино Люмиер между 29 и 31 март в кино Люмиер. Билетите за събитието са вече в продажба ексклузивно в магазини “Стената” и онлайн тук.

Очакват ни цели 6 филмови премиери, а ние вече ви разказахме за една от предстоящите презентации – тази на момчетата от Neverest.

Днес ви срещаме с Любо Попйорданов, който е създател на „Дни на предизвикателствата“. Основава с група приятели първия си бизнес „Одисея-ин“, спортно-туристическа агенция с вече над 30-годишна история, повлиян от среща с френски планински водачи. През годините става учредител на Българската асоциация за селски и екотуризъм и на сдружението „Планини и хора – асоциация на планинските водачи в България“, учредител на Българската асоциация за алтернативен туризъм, както и на други “зелени” организации и инициативи. Създава също магазини „Стената“ и „Зиг Заг Холидейз“.

Коя дума дефинира най-добре “Дни на предизвикателствата”?

Споделянето.

Как се роди идеята за създаването на този фестивал?

Българите трудно работим като общност, споделяме само в тесен кръг, гледаме повече в краката си отколкото да търсим линията на хоризонта. Тоталитаризмът беше режим насочен срещу личността и нейното себеутвърждаване. Още не сме се освободили от него, но вярвам през 2022 г. най-после ще направим преломната крачка. Така беше и с фестивала, който за нас се роди като една търсена среща, на която заедно да се надъхаме за нещата , които са ни важни и да се уверим, че сме много, които споделят тези мечти, тези каузи, този порив към непознатото.

Това е 16-тото издание. Какво беше първото?

Първото беше чиста импровизация във Френския институт в София, който често ни е посрещал и по други поводи. Беше 2005 г.. Още същата година, но есента, когато отбелязахме много тържествено 100 годишнината от рождението на Роже Фризон-Рош – авторът на “Водач на свръзка”, първият роман посветен на планините и професията на планинския водач. Този роман имаше определящо значение за мен в гимназията.

Какво беше развитието на аудиторията през годините – бързо ли успявахте да напълните залата или отне няколко издания, за да се култивира аудитория и интерес към фестивала?

Не сме имали проблем със зрителския интерес. Събитието практически събираше на едно място всички, които имаха какво да разкажат и техните кумири – гости отдалеч.

Разкажи ни за три презентации/филма от предходните издания, които са те научили на нещо и са оставили следа. 

Предпочитам да кажа имената на 3-ма души, които ме белязаха, сред многото прекрасни презентатори: 

Курт Алберт, легендарен немски катерач, изключително етичен и човечен, който ни хвърли в джунглите на Амазонка.

Боян Петров, неизменен гост на първите тринадесет издания, винаги позитивен и засмян, и пример за прецизност и целеустременост. 

Еврард Венденбаум, който ни спечели със своята харизма и отдаденост на каузата да спаси природата на Макай и хората на Мадагаскар

За кое нямаш търпение от тазгодишната програма?

Спектакълът на Антоан льо Менестрел на 30.03, гостуването на полярния изследовател и меценат Люк Харди, тези 9-10 прекрасни филма, от които 6-7 премиерни и най-вече срещата и споделянето, от които бяхме лишени цели 2 години.

Как си представяш фестивала след 10 години? Какво би искал да развиете?

Най-голямото предизвикателство за един фестивал е да запази своя дух и връзка със своята публика. Да е този момент в годината, който всички си отбелязват в календара. На Нашата сцена е практически българският приключенски Икар. Вярвам, че върховите постижения в приключенията, в изследването на дивата природа, заслужават специално внимание и публичност и най-вече като подкрепа за високия дух и цели. Ще останем некомерсиален, независим от големи бизнеси фестивал.

Как определяш развитието на outdoor културата в България през последните години?

Експлозовно. КОВИД-19 даде особена тяга на българите да открият природата и приключенията, да се екипират, но има много какво да се направи именно в частта “култура”, която изисква натрупвания и време. 

Коя е книгата оставила най-голям отпечатък в живота ти? Какво четеш сега?

Много са тези книги. Навремето беше “Острови на течението” на Хемингуей, “Сто години самота” на Маркес, след това дойде “Мечта отвъд долините” и поезията на Людмил Янков, на когото и до днес съм издател, “От прахта родени” на Бредбъри.