Няма по-тъжен изоставен обект от едно училище. Няма по-тъжна тишина от тишината по коридора, там където детският смях и глъчка не са спирали. Когато влезеш в изоставен обект, въображението ти се запалва. Започваш да си представяш какво е било, кой какво е правил там и се пренасяш в един отминал свят. Когато обаче си в училище – нещата са малко по-различни.
Коридорът е празен. Стаите са празни. Децата ги няма. Останали са само препарираните животни, защото тях няма кой да ги претопи. Нито спомена. Споменът за пълната сграда. Споменът за детските усмивки и хилядите човешки съдби, започнали житейския си път като лекари, пилоти, учени и какво ли още не именно тук.
На гърлото ти има топка. Стъпваш тихо и плахо и с всяка една стъпка ти става все по-тегаво. Снимаш и влизаш от кабинет в кабинет. Сега си тук сам и никой не те изпитва, а за първи път в живота си ти се иска отново да си пред черната дъска. Да си в пълната стая и животът тук да закипи отново. Но това няма да стане.
Продължава на следващата страница
Подкрепи ни!