Да мразиш собствения си успех

Творците, мразещи своите най-големи артистични постижения

Снимка: Flickr

Светът на творците е биполярен. Не защото са луди (е, понякога и заради това), а защото е основан на диаметрално противоположни чувства – тъга и радост, любов и омраза, спокойствие и неукротимо вълнение.

Така артистите непрестанно се лутат между едната и другата крайност, с надеждата някой да ги разбере или поне те самите да го направят. В това се корени и причината едни от най-забележителните творби в изкуството, да бъдат мразени от създателите им.  А както латинската сентенция гласи: ‘Opus artificem commendat‘ или „Творбата храни художника“. Затова ще обърнем внимание на някои творци, които по една или друга причина са отрекли най-известните си произведения, независимо от успеха, произтекъл от тях.

Снимка: Flickr

През 1926г. във Великобритания излиза история, която ще покори сърцата на безброй деца по света. В нея се разказва за едно симпатично, леко глуповато, но много обичано мече, страстен почитател на приключенията и преди всичко – на меда. Мечо Пух – мечето, което мнозина са прегръщали нощем, мечето, излязло от страниците на любимата книга, за да се превърне в символ на нашето детство, мечето, което е било мразено от човека, вдъхнал му живот.

В своя живот А.А. Милн е бил изключително продуктивен писател, автор на  седем романа, пет документални книги, 34 пиеси и редица статии, но това, с което светът го свързва, е пухкавото лакомо мече. Ненавистта на писателя възниква след грандиозния успех на детския роман, която била продиктувана от сриването на репутацията му на сериозен автор.

Това се оказало причина последвалите литературни трудове да бъдат подценени от читателската аудитория. В съчетание с факта, че най-добрият приятел на Пух – Кристофър Робин, носи името на сина на Милн, влошава ситуацията драстично. Славата изиграла съществена роля в живота на невръстното момче и то не в позитивен аспект. Той бил асоцииран с героя, подиграван от връстниците си и принуден да отговаря на адресираните до него писма, както и постоянно да се снима с баща си.

И докато Мечо Пух е символ на детството, то емблемата на буйните тинейджърски години не може да бъде друга, освен тематичното парче: ‘Smells Like Teen Spirit’. За изненада или не, също мразена от текстописеца си – Кърт Кобейн.

След подобаващо количество алкохол и среднощно бродене по улиците, Кърт Кобейн и Катлийн Хана (вокалистката на пънк рок групата ‘Bikini Kill’), все пак се запътили към апартамента на Кобейн. Докато той спял, Хана грабнала маркер и написала върху цялата стена: ‘Kurt Smells Like Teen Spirit’. Това било референция към Тоби Вейл (барабанистката на ‘Bikini Kill’), която по това време била във връзка с Кърт Кобейн, а ароматът на използвания от нея дезодорант ‘Teen Spirit’ бил „белязал“ Кърт.

Снимка: Flickr

Без да знае, че написаното не представлявало комплимент, вокалистът на Нирвана решава да го използва като заглавие на свое парче. Но не тази грешка се оказва причината Кобейн да не харесва песента.

Причината е далеч не толкова комплексна и дълбока. В интервю за списание ‘Rolling Stones’ през 1994г. Кобейн споделя:

Всички са толкова фокусирани върху тази песен. Причината да породи такава реакция е, защото хората са я гледали милион пъти по MTV, загнездила се е в съзнанията им. Но смятам, че има толкова много други песни, които съм написал, и са също толкова добри, ако не и повече, като ‘Drain you’.

По този начин, независимо от феновете на групата, които до ден-днешен продължават да припяват песни на Нирвана, по-повърхностни слушатели остават съсредоточени изцяло върху ‘Smells Like Teen Spirit’.  По този начин останалото творчество на бандата е неглижирано, което пробужда недоволството на Кобейн. А смея да твърдя, че мнозина лаически биха причислили Нирвана към статистиката ‘one hit wonder’.

Въпреки това, спомняйки си зараждането на хита, дори барабанистът на Нирвана – Дейв  Гроу, казва: „Достатъчно е да видиш Кърт, който пише текст на песен, пет минути преди тя да бъде изпълнена за пръв път. Някак е трудно да повярваш, че в това парче ще има много за казване. Нуждаеш се от срички, които да запълнят пространството или нещо, което се римува“.

Но за да оставим тези негативни обстоятелства настрана, ни остава единствено да си пуснем Нирвана и да се подсладим с филия с мед, тъй като: „Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед“.

След детството и юношеството, сме готови да навлезем със смели крачки в зрялата възраст.  И какво по-подходящо за този период на израстване от едно безразсъдно влюбване, което да държи духа ни жив?

Именно такива пламенни чувства са засегнати във филма на Уди Алън  – „Ани Хол“, излязъл на екран през 1977г.  Романтичната комедия на очарователно ексцентричния режисьор се оказва шедьовър. Лентата не само драстично покачва известността на Уди Алън, но е високо оценена от филмовите критици. Така на 50-ата церемония по връчването на Оскарите, „Ани Хол“ е номиниран в 5 категории, като печели 4 от тях: за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър оригинален сценарий, както и за най-добра главна женска роля, връчена на Даян Кийтън (Ани Хол). „Ани Хол“ дори е включен в класацията на сп. ‘Empire’ – ‘The 500 Greatest Movies Of All Time’, под номер 68.

Въпреки това самият Уди Алън  е разочарован от своето творение, а причината е съвсем прозаична – крайният резултат се различавал значително от първоначално заложената идея. Режисьорът обяснява:

Филмът трябваше да представя какво се случва в съзнанието на мъжа, а зрителите да проследят потока от мои мисли. Направих филма и беше напълно несвързан. Никой не разбираше какво се случва. Връзката между мен и Даян Кийтън беше всичко, главното, от което всеки се интересуваше. Това не беше целта. Беше малка част от голямата картина, която имах. Накрая трябваше да сведа филма до мен, Даян Кийтън и тази връзка.

И така както се пееше в песента „Остаряваме бавно, неусетно почти“ дойде времето на третата възраст. Независимо от натрупаните години, стремежът към съвършенство не остарява, а дори се засилва с времето. Красноречив пример за това е френският художник  – Клод Моне, прочут със своите „Водни лилии“.

През 1883г. художникът и семейството му се местят в живописното селце Живерни. Устремът на Моне към красотата бил причината да създаде в двора си водна градина и мост в японски стил, които се превърнали в муза за творчеството му.

„Водни лилии“ всъщност е името не на една, а на цяла поредици маслени картини, наброяващи около 250 вариации, вдъхновени от съвършенството на природата. Именно това съвършенство се оказва пагубно за част от картините. С напредване на възрастта, Клод Моне започнал да страда от проблеми със зрението, появили се първите симптоми на катаракта („старческо перде“), които нарушили зрителната  му перцепция. Тези здравословни проблеми, в съчетание с вродения му перфекционизъм, се оказвали причината през 1908г. Моне да унищожи 15 платна от поредица „Водни лилии“, преди те да бъдат изложени в парижката галерия на Дюран-Руел.

Така, независимо дали си писател, музикант, режисьор или художник, цикълът на творчески живот завършва със старостта, но копнежът по съвършенството е безсмъртен. Той е горивото, задвижващо колелата на съзидателността. Защото изкуството е нашият перпетуум мобиле.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to