Откъс от „Кралски коктейл“ на Франсоа Вайерганс

ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТ ПАРАДОКС

Превод: Аксиния Михайлова

Дами и господа, представям ви Даниел Флам (това съм аз). Имам да ви разкажа една история. Не мога вече да я пазя само за себе си. Това е стара история, от която трябва да се освободя. Да се освободя означава, че съм затворник. Дали като разкажете една драма, ще се избавите от нея? Разбира се, че не, макар че ни карат да лъжем и да твърдим противното. На човек му се иска да стане точно така, би искал да бъде освободен, но процесът на спомняне е истински ужас. Дори когато споменът ви прави щастлив, той пак ви натъжава. Когато разглеждам отново снимките на двете ми дъщери в невръстна възраст, очите ми се пълнят със сълзи. Никога вече няма да изживея отново тези моменти. Човек напразно се връща назад, вече нищо не може да бъде променено. Несъмнено нещата изглеждат доста по-ясни, но за какво, по дяволите, ти е притрябвало да виждаш по-ясно, когато е прекалено късно? 

kralski-kokteylМястото и действието на тази история се развиват по времето, когато работех за Торкел. „Мястото на действието“ е израз, който е абсолютно точен в момента: местата ще имат особено значение в разказа, който се подготвям да започна. Дали човек е влюбен по един и същи начин в различни градове? Не винаги. Между един хотел и един апартамент вече има разлика. Бих могъл да кажа „тази история се случи“, което обаче би въвело по-скоро времето, отколкото пространството. Щях да направя много пътешествия на разноските на Торкел. Обръщахме се един към друг с фамилните си имена, никога с Даниел или Ари. На него не му се идваше много в Париж и предпочиташе да ме кани в Хелзинки. Обожаваше риболова и пътувахме с частни самолети, за да се срещнем на бреговете на езера или реки и да говорим по работа, докато той ловеше шперлинги, щуки или Arctic charr, вид морска пъстърва, или бели риби. Торкел беше голям кинолюбител, бяхме гледали едни и същи филми, възхищавахме се на италианския неореализъм, той познаваше цялото скандинавско кино, Драйер, Шьобери, актрисите. Гледаше на Ингмар Бергман като на свой баща: „Неговите филми ме формираха, макар самият той да не е бил добър баща в живота. Първородната му дъщеря е била принудена да прави фотосесии, където е позирала гола, наведена и опряла ръце в земята пред някакви огледала, написала е книга, от която човек едва ли би имал желание да опознае баща й, но това не пречи филмите му да бъдат шедьоври, нали така?“.

Отидох да видя музея на Хартията в Атланта, Robert C. Williams Paper Museum: Торкел искаше да създаде такъв в собствената си страна. Бях посрещнат в Georgia Institute of Technology – или Geоrgia Tech – от ентусиазирани студенти, които ми връчиха купища документация. Можеше да остана и да работя седмици върху тях. Присъствах на урок по подвързване, на демонстрация за изработване на японска хартия. Торкел ме изпрати също да видя и музея на Хартията в Токио. Подготвих му отчети. Да се изложат различни видове хартия под витрината, напечатани или не, беше незадоволително. Хората трябваше да могат да пипнат хартията, като скулптурите например. Това беше по-сложно. Най-доброто решение бе да отворим бутик, където посетителят би могъл първо да пипне, а после и да купи всякакви видове хартия, събрани от цял свят, и така музеят да се превърне в алиби. Торкел не искаше да продава хартиите на другите. Донесох му френски хартии, със или без памук, няколко типа „Рив“, „Маре Медай“, но той се задоволи да каже: „Ще направя по-добри!“. Така че проектът отпадна.

В Канада, в Британска Колумбия, видях да пристигат камиони, натоварени с трупи, които потапяха във водата, за да може да се отдели кората. Цяла една гора наскоро бе умряла, жертва на епидемия, дължаща се на скарабеите. Торкел бе изкупил мъртвите дървета на ниска цена. В Монреал, където Торкел искаше да се обедини с една група от Квебек, срещнах хора, които бяха много загрижени за околната среда, говореха само за рециклирани фибри и за „екологично ответствени“ хартии. Някакво услужливо и действено прес-аташе ми уреди интервюта, които наричаше „срещи“. Плащаха ми да правя възхвала на хартията, да злепоставя лозунга, призоваващ за общество без хартия, понеже стотици билиони килограми хартия и картон биват използвани ежегодно на планетата. Хартия има дори в телевизионните приемници. Торкел беше прав. На писател, който възхвалява хартията, може да се има повече доверие, отколкото на бизнесмен. Вече познавах Монреал. Бях представял там първия си роман. Това е град, където се чувствам удобно и приятно.

По-късно Торкел препродаде бизнеса си в един момент, когато цената му бе скочила много. Накара да ми преведат така нареченото дължимо парично обезщетение, думи, които не са нито в моя речник, нито пък в навиците ми. Докато работех за него, винаги ми купуваше самолетни билети в първа класа. Щеше да ми се наложи отново да свиквам с икономичната класа.

Не знам дали трябва да плача, или да се моля – две дейности, които не са ми особено присъщи – преди да заговоря за живота и смъртта на една млада жена. Случва се така, че паметта първоначално подпомага забравянето, за да може да ви приклещи по-здраво един ден. Паметта е двойствена. Няма да кажа, че е предателка, защото рискувам да си го спомни по-късно! Не. Тя е приятелка.

Не съм добре. Не е най-подходящият момент да застана лице в лице с едно мъчително минало. Бързо се уморявам. Може би страдам от сърдечна недостатъчност. Преди няколко дни взех едно от произведенията, които са натрупани отдавна върху стол в стаята ми: Влюбеният дявол. От книгата изпадна пощенска картичка, която вероятно ми бе служила да си отбелязвам страниците, беше черно-бяла пощенска картичка, улица на Монреал под снега с прекрасно желязно стълбище, водещо до първия етаж. Бог ми е свидетел, че обичах зимата в Монреал. Бог ми е свидетел, че обичах онази, която ми бе написала върху картичката „Целувам те навсякъде“. Изживях отново в мислите си (по-точно би било да кажа „чрез картини“) моментите, които Жюстин и аз бяхме споделили. Споменът за еротичните моменти бе плашещ. Дали ще съм способен и днес на такъв разход на енергия? Спомнях си ги трудно. Нищо вече не бе останало от ласките ни. Трябва да има нещо здравословно в забравата. Човек забравя секса, за да може отново да го пожелае.

Слушах Деветата симфония на Бетовен и след около четвърт час, прекалено развълнуван, натиснах Stop. С Жюстин съм ходил само веднъж на концерт, за да слушаме същата тази Девета, мисля, че се бяхме галили през цялото първо действие, allegro ma non tropрo.

Дали щях да вникна по-добре в тази история, ако я разкажех? За мен щеше да бъде голямо изпитание поставянето ѝ под въпрос, но ако човек няма кураж да постави себе си под въпрос, в какво се превръща?

Вече имам заглавие: Кралски коктейл. Това е името на коктейла – половината джин, четвърт „Гран Марние“, четвърт маракуя, плодът на страстта и една идея сироп от нар – коктейл, по който бе луда Жюстин, младата жена, която ще бъде героиня на тази книга. Лично авторът бе влюбен в нея.

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to