Кино

Кратка история на киното: Раздвижването на образите

10.03.2020

Как седмото изкуство покорява света за няколко години

Несъмнено за много от нас киното е все още нещо като магия. Въпреки че като форма на изразяване е с нас от повече от век, киноизкуството някак не спира да изумява. И има защо, нали? В света на движещите се картинки все ще излезе нещо ново, винаги ще се роди нещо оригинално и по-добро от старото.

Разбира се, това важи еднакво за всички форми на изкуство, но в киното тази промяна, тази еволюция, се случва някак по-различно. Става пред очите ни, съвсем ясно и неприкрито, няма нужда да се взираме кой знае колко, нито пък да анализираме до втръсване – киното органично, естествено се променя и изследва нови артистични, технологични и човешки хоризонти.

Защото киното е свръхизкуството, онова, което обединява всички останали – музиката, литературата, драматургията – в една висша форма на творене, която ангажира цялата ни същност. Та някак съвсем нормално идва желанието да задълбаем поне малко в историята му, да видим откъде тръгва, как се развива през последните стотина години и накрая, може би, да видим накъде ще потегли.

Някак логично е киното, тази магическа поредица от движещи се статични образи, създаващи илюзия за движение, да се роди в Париж – градът на светлината. Илюзията за движение всъщност води началото си още от трийсетте години на XIX в., когато магията се ражда във въртящи се цилиндри. Във вътрешната страна на цилиндрите са разположени пиктограми, които изобразяват един и същи обект в различни пози и при завъртането на цилиндъра създават усещане за преливане и съответно – движение на образа.

Такива изобретения има много. Първите цилиндри носят името стробоскопи и са изобретени в Австрия от Симон фон Щампфер, после са наричани фенакистоскопи в Белгия и зоотропи във Великобритания. През 60-те е изобретен зоопраксископът, който работи на същия принцип. Много имена и много изобретения, но принципът е все същият – поредица от бързо движещи се картинки, които при скорост от двадесет и четири кадъра в секунда започват да се сливат в едно неразделно движение. Илюзия. Окото спира да вижда линиите, които разделят кадрите и чудо – гледащият вижда част от истинския живот, уловен в кутия.

През 1878 г. се задава пробив. Как? Ами като с всички други велики изобретения, разбира се – двама души се хващат на бас! Единият твърди, че кон в галоп винаги докосва земята поне с едното си копито, другият – обратното. Вторият е прав и доказателството за това идва от работата на Едуард Муйбридж, който успява да заснеме движението на коня, разполагайки 24 камери по дължината на трасето, улавящи галопа в различни фази. За времето си резултатът е смайващ. Муйбридж после провежда лекции, за да разясни метода си, и показва един от първите филмови образи, заснети на лента, както фокусник показва новите си трикове.

През 1882 г. французинът Етиен Жул-Маре също допринася за развитието на новата идея като изобретява своето хронофотографско оръдие, което улавя до 12 кадъра в секунда и освен това просто звучи яко. Хронофотографско оръдие. Скачаме малко напред и стигаме до най-стария оцелял до наше време филм, който е с продължителност от едва 2,11 секунди – Roundhay Garden Scene. Дело е на друг французин – Луи Льо Принс, който до голяма степен остава известен в историята като бащата на кинематографията.

През 1890 г. Льо Принс се качва на влака за Париж след като прекарва няколко дни при своя брат. От Париж Льо Принс трябва да се отправи към САЩ, където ще прожектира филмите си и вероятно ще патентова изобретението си. Това, за съжаление, не се случва. Изобретателят мистериозно изчезва – човекът и багажът му сякаш никога не са съществували, макар и да има свидетели на неговото качване във влака. Естествено, с него изчезва и камерата му. А в САЩ, междувременно, разработват своя си камера. Кой ли? Ами Томас Едисън, заклетият враг на Никола Тесла и задочно на Льо Принс. Семейството на френския изобретател поддържа теорията, че изчезването е дело на Едисън и че изобретението на Льо Принс е откраднато. 

Доказателства няма и е трудно да вземеш страна по въпроса, но все пак е съмнително, че човекът, който си присвоява изобретяването на крушката се появява и тук i през 1890 г., само година след изчезването на Льо Принс, си присвоява и едноличните заслуги за камерата и се опитва да я патентова. А и не само крушката – Едисън е замесен в редица спорове за правата върху изобретения, но това е тема за друг текст. Скоро след изчезването на Луи льо Принс, Адолф, неговият син, завежда дело срещу американския бизнесмен. Две години след като дава показания по разследването, Адолф е открит застрелян в Ню Йорк. Случайност? Съвсем малка. Доказателства пак няма.

И така, местим се в САЩ. През 1891 г. Уилиям Диксън, под надзора на Едисън, създава своя кинетограф, който улавя движението на образите върху 35 милиметрова целулоидна лента. Две години по-късно заснетите сцени могат да бъдат и прегледани, благодарение на изобретения от Диксън кинетоскоп, през чийто отвор се прожектират кадрите. Но съдбата май си знае работата и се качва на презокеанския кораб обратно към Франция. Там, в Париж, през 1895 г. братята Огюст и Луи Люмиер създават своя кинематограф, с който правят първата публична прожекция в света. Не само това, ами и публиката дори си плаща! Големият пробив е направен.

И така се ражда новото чудо. В последните години на века пътуващи артисти се сдобиват с прожектори с един единствен визьор и показват неми филми с дължина едва няколко секунди на насъбралите се около тях хора – като част от своята програма. Едва десетилетие след изобретяването на метода за заснемане на движение – около него вече започва да се оформя цяла индустрия. Секундите се превръщат в минути, минутите – в часове, а скоро след това се раждат и първите неми филми, които дори си позволяват да сменят сцени и да имат минисюжети. Първата въртяща се камера на статив е изобретена през 1897 г. и в това има нещо изумително. През същата година е създадено и едно от първите филмови студия – това на Жорж Мелие, в което са създадени повече от 500 късометражни филма. 

С началото на новото столетие на турболентния 20-ти век първите филми, които наистина могат да бъдат наречени филми, започват да излизат наяве. После идва монтажът. Да, пак френска дума. После разказването на истории. Експериментатори дори прибягват до специални ефекти, двойно осветяване, обръщане хода на лентата, игра със скоростта на камерите, сцени с призраци и горене на кралици! Започва цяла нова творческа епоха.

И само няколко години по-късно във Франция, Великобритания и САЩ вече започват да се появяват първите кина. През 1905 г. в Питсбърг отваря врати първият салон, който се посвещава единствено на кинопрожекции. Пет години по-късно вече има актьори. Имената им се изписват по екраните. Раждат се първите звезди! Филмите стават по-дълги, сюжетите – по-изискани и съществени. В САЩ киноиндустрията е базирана в Ню Джърси през зимата, а през лятото – в Джаксънвил, Флорида. Абе, екзотика!



Холивуд идва по-късно. Във Франция се раждат кинокомпаниите-гиганти Pathé и Gaumont, а във Великобритания индустрията се разраства дотолкова, че да наложи разписването на The Cinematograph Act 1909, който регулира дейността ѝ. И всичко друго е история. Филмов сюжет. Няма как, за съжаление, да обхванем и една малка част от ранните години на киното, а и рискуваме да доскучаем. Нещо, което един филм от 2 минути просто няма как да постигне.

В следващите текстове от поредицата Кратка история на киното ще разгледаме някои от най-важните етапи от развитието на най-младото от седемте изкуства. А дотогава със сигурност можете да изгледате поне половината от петстотинте филма на Жорж Мелие.

Снимка на корица: igorovsyannykov–6222956

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаЗа хоръра с любов и за няколко ужаса в повече01.11.2018

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаМузика по време на карантина – онлайн уроци от RockShoolОбразование