Културната сингулярност – притеснителната съвременна тенденция в изкуството

Докато сме впримчени в бурите на личните си животи, справяйки се ежедневно с малките и големи премеждия на битието, светът се променя. И докато една част от хората удобно се капсулират във вече изградените си музикални, литературни и филмови вкусове и рядко решават да се запознаят с нещо ново и то по препоръка на някой познат, друга част продължава да се опитва да изследва всичко, което тепърва излиза на хоризонта. А темповете, с които се случва това и възможността за възприемане на цялото изкуство, което се създава и познаването на всички нови течения, се превръщат в истинско предизвикателство.

Една игра на надбягване с времето, която в двадесет и първи век изглежда непосилна спрямо ангажираността на средностатистическия човек. За книгоманите, меломаните и останалите страстни любители на другите клонове на изкуството осъзнаването на този факт със сигурност е повод за разочарование, особено в страни като нашата, където препитанието с културни дейности е възможно едва за малцина и накрая ни се налага да избираме работа, която е далечна на изкуството. Това ни лишава от поне 8-9 часа на ден от това да консумираме изкуство.

И все пак несъмнено навлизаме в ерата на пренасищането. Епоха, в която произведеното изкуство е толкова много като количество, че започва да се самопоглъща. Като масивна черна дупка, която колкото повече се увеличава, толкова по-саморазрушителна става в своя характер.

Сингулярността всъщност не е нов термин. Подобен проблем отдавна е прогнозиран като вероятност в близкото бъдеще, само че в науката и то в частност високите технологии. Футуристите предричат 2045 като годината, в която цивилизацията ни ще отбележи грандиозен скок в развитието си. Открития, които ще изменят хода на човечеството и представата ни за реалността. Ще се появят ден подир ден с такава скорост, че съзнанията ни няма да са способни да ги възприемат.

Както твърдят редица специалисти в областта, технологичната сингулярност е кратък период на изключително бърз, наподобяващ взрив научно-технически прогрес, който ще привнесе за света промени, сравними с появата на хомосапиенса на Земята. Това е събитие, което се отбелязва главно с разработването на свръхинтелигентен изкуствен интелект(ИИ). Този ИИ се допуска, че ще постигне своя свръхинтелект чрез успешното и високоефективно изменение на собствения си код, като в рамките на часове ще прерастне от интелекта на един домашен любимец, до интелект десетки път по-голям от този на Айнщайн и Да Винчи.

Редица експерти в областта прогнозират, че това може да се случи между 2040 и 2050 година, като някой от тях като Елън Мъск и покойния Стивън Хокинг призовават да подходим с изключителна предпазливост към тази възможност, защото разработването на подобен интелект може да означава панацея и дори безсмъртие за човека, както и интергалактическа империя, но може да завърши с пълното заличаване на нашата раса. Едно е сигурно. Че измененията, за които са нужни векове, ще се случат в следващото хилядолетие.

Същото може да бъде отчетено за изкуството. Само, че ако за достигането на технологичната сингулярност е нужно още известно време, то в културната сфера тя вече е започнала да настъпва. Ако до преди двадесетина години културните мероприятия в дадено населено място са се ограничавали до няколко за седмица или месец, то сега те са все по-чести, особено в по-големите градове. Тази тенденция може да бъде забелязана най-отчетливо в столицата, където изобилства от разнообразни събития всеки ден.

Парадоксът е, че разнообразието е едно от най-важните неща за изкуството. Кой би могъл да предположи, че назрява преломният момент, в който изобилието ще започне да ни играе лоша шега с почти необратими последствия. Пренасищането във всяко едно направление създава зона на комфорт на съзнанието. Вътрешна утеха, свързана с това, че се разполага с доволно количество запас от възможности. Така например хората не се стимулират да посещават повече на брой мероприятия, а обратното. Стават все по-склонни да пропускат, стъпвайки на утехата, че събития постоянно ще има. Относно изборите има още нещо, колкото по-богат става диапазонът им, толкова по-трудно става за индивида да вземе решение към кои да се фокусира.

Ето как се стига до там, че в многомилионни градове като София литературни представяния, музикални концерти и изложби, повечето, от които дори не са обвързани със заплащане на вход, биват посещавани от малко количество хора. Десет, двадесет, петдесет, в добрия случай около стотина човека, това е притеснителен отчет на реалността. Нуждата от солидно платена реклама, за да може определен event да събере повече хора също е показателна за тенденцията. Това е и първото сериозно поражение върху изкуството. Добро количество аудитория печелят не толкова добрите, колкото тези, които имат повече материални възможности и връзки в обществения подиум. Това води до еволюция на твореца, превръщайки го в маркетинголог, карайки го да се съобразява много повече със законите на бизнеса, отколкото с изискванията за качествено написана творба.

Но нека се върнем към сингулярността

В началото споменахме за тази в сферата на научните изобретения. Технологичният прогрес е свързан с този в изкуството, повече, отколкото човек би могъл да предположи. С все по-мощното утвърждаване на електрониката и компютрите в животите на хората, създаването и разпространяването на изкуство става доста по-лесно от да речем преди 50-ина години. Съществуват вече софтуери, с които човек може да създава и миксира музика самостоятелно, без дори да има умения с даден инструмент, тъй като огромна част от звуците, които могат да бъдат възпроизведени в реална среда, съществуват в дигитална форма, при това безплатно предвид световното ниво на интернет пиратството. В момента е и пикът на развитието на софтуерите, предлагащи автоматични преводи на цели романи. При това качествено. Смартфон с полупрофесионална камера притежава почти всеки, а с фотошоп работят дори и децата. Лесният достъп до създаването на изкуство привлича все повече хора. Така и цялостното производство на култура нараства.

Всъщност много хора биха казали, че в това няма нищо лошо. И от гледна точка на съвременните ценности – индивидуални свобода и себеизразяване – съм съгласен, че са прави. Но тук говорим за процеси и неминуемите им последствия. Плюсовите вървят ръка за ръка с минусите, както свободата и отговорността. Ето защо достойното право на всеки да бъде творец, го прави отговорен за сингулярността.

Какви са вредите от нея?

На първо място това е неминуемата изолация, в която все повече ще попадат, както създадените досега произведения на изкуството, така и новопоявяващите се. Колкото повече стават, толкова по-тесен кръг от хора ще ги опознава. Колкото повече се засилват темповете на създаване на нови неща, толкова и по-бързо ще залязват предходните. Ще се появяват нови течения, във всяка културна сфера и ще отмират без да са достигнали по-широка познаваемост.

Така всъщност самото изкуство ще забави развитието си, защото новостите ще идват една след друга, без възможност да се утвърдят за дълго. Е, освен естествено тези, чиито създатели имат материалните възможности да си подплатят временно мястото им. Познаването на всички клонове на музиката, киното и литературата ще стане непосилно. Гениални творби и стилове ще се губят не просто в рамките на поколение, а на година или месеци. Така те, най-малкото, няма да успеят да разгърнат потенциала си. Липсата на достатъчен обратен отклик от страна на публиката ще демотивира огромна част от творците, а тези, които ще продължат да създават за себе си и тясната си аудитория няма да имат възможността да вдъхновят с гения си и да придадат идеите и емоциите си на по-широк кръг от хора.

Утешения от сорта на „за всеки влак си има пътници” със сигурност в момента изглеждат повече от успокоителни, но те не могат да спасят изкуството от пренатрупването. Особено, имайки предвид склонността на хората да изграждат вкусове и да се капсулират в тях. Всеки има способността да си намери нишата и да чувства спасение и удовлетворение там. Но, за съжаление, това не важи за изкуството и създателите му в глобален аспект. Защото в крайна сметка какъв е смисълyt от това да има култура, когато няма да има кой да ѝ се наслаждава? Няма ли да се заличи стойността на изкуството и значението му за човечеството в едно близко бъдеще, в което проявленията му се заменят толкова бързо, че лишават хората от възможността да ги осмислят?

Алтернативите пред сингулярността са две – да бъде приета или да се работи за промяна на процеса по един или друг начин. И двете, естествено, ще имат своите привърженици, които ще трябва да водят много битки, най-вече всеки със себе си.

Ходът на времето е като река със собствено течение, което върви в посоката си без значение от нашите действия. Бъдещето лежи пред нас и едно е сигурно – че не трябва да извръщаме поглед. Не само заради себе си и тези след нас, но и заради цялото човечество. Защото трябва да имаме осъзнаването, че от нас зависи дали течението на тази река ще бъде разрушително. Или плодотворно.

Делиян Маринов

е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to