Адриан Кабезас по образование е журналист, по призвание – писател, по душа – бохем. Първата си книга „Историята на един зомби тиийнейджър“ пише, когато е на 14 години. Нещо в нея обаче печели издателя му и я публикува през 2018 година.

Адриан е студент по журналистика в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и му предстои дипломиране, има глутенова непоносимост, обича да се носи с избелели джинси и книга в джоба, умее да води интересни разговори и да се движи под звуците на регетона.

В момента обаче Адриан е под пълна карантина заедно със семейството си. Какво прави един испански писател под карантина и какво чете, разберете в разговора ни с него.

От коя част на Испания си, Адриан?

От Мадрин съм, роден съм в Мадрид. Семейството ми обаче идва от Ла Манча – от земята на Дон Кихот. Градът на родителите ми се казва Алказар де Сан Хуан. В момента живея в Колменар Виехо, този град се намира на около трийсет минути с кола от Мадрид.

Как се чувстваш под карантина?

Знаеш ли, чувствам се малко уморен. Може би е от стоенето вкъщи. Предпочитам да обикалям улиците. Обичам да ходя от едно място на друго, да се движа постоянно, а сега не се движа и се чувстам уморен. Обикновено ставам сутрин, отивам до университета, обядвам със сестра си някъде в Мадрид, връщам се в Колменар Виехо, виждам се с приятели. Когато нямаш какво да правиш, се чувстваш болен между четирите стени.

А какво правиш сега?

Прекарвам ужасно много време в Twitter. Гледам забавни клипчета как разни хора се спряват с карантината. Днес гледах как един мъж, напълно маскиран – в защитно облекло и дори с противогаз, танцуваше на електронна музика по средата на улицата. Пред останалото време чета и гледам Netflix.

Гледаш ли нещо конкретно в Netflix?

Скучно ми е, гледам всичко. Първо бях на вълна „Студио Гибли“, гледах неща като „Моят съсед Тоторо“. След това изгледах британски сериал “The End of the F***ing World”, който е черна комедия. Тъкмо приключих с анимето от 2001 година “Hellsing”. Гледах също и „Красив ум“ – много добър филм, наистна много добър. Той показва какво е да си болен от шизофрения, да не разбираш кое е истинско и кое – не. Шизофрениците не са лоши хора, просто умовете им са различни, некотролируеми от самите тях.

От колко дни си под карантина?

От 4-5 дни. Мисля, че точната дата беше 12 март.

Какво четеш?

В момента чета три книги. Едната от тях е на Ноам Чомски – “A New Generation Draws the Line: Kosovo, East Timor and the Standards of the West”. Тази книга се чете трудно. Не носи изненади, точно това е, което очаквах – критикува действията на Америка и Великобритания и не само, но се чете трудно. Книгата не е дълга – само 163 страници, но са пълни с факти, с данни, със съждения, с много ситуации и с много хора, които идват от миналото, но от точно такъв момент в миналото, който е достатъчно нов, че да не проучваме самите хора в него, но и достатъчно отдавна, че да не го познаваме, както и хората. Освен това я чета на испански, а преводът не е много добър.

Коя е втората книга, която четеш?

Втората книга се казва „Лейди Пенелъпи“ и е на Лина Кенеди. Книгата изглежда като историческа романтична книга, но когато я четеш, разбираш, че не е това. Тя разказва – шокиращо (смее се), за живота на лейди Пенелъпи. Знаеш ли, тя ми напомня на теб, защото е силна красива жена, която иска да управлява живота си. Проблемът е, че е част от висшето британско общество през XIX век. Жените точно тогава не могат сами да управляват живота си, но тя се бори.

Как разбра за тази книга, изглежда доста различна от предишното четиво?

Намерих я на един базар тук в Мадрид, организиран от Американския женски клуб в Мадрид. Имаха следното нещо – плащаш 5 евро, а те ти дават една найлонова торба, която можеш да напълниш с книги. Взех доста неща (смее се)! Освен „Лейди Пенелъпи“, взех още и третата книга, която чета в момента – “Little Black Stories for Little White Children” на Блез Сандрар. Това книга е сборник с разкази, с африкански легенди. Тъкмо я започвам, така че не мога да дам мнение все още.

На базара купих още една книга на Майкъл Конъли, „Далече от безумната тълпа“ на Томас Харди, взех и „Психология на несъзнаваното“ на Фройд, „Трагедия в три действия“ на Агата Кристи, а също и една книга, която се казва „Чудесните новини“. Мислех, че ще ме научи как да пиша добри и структурирани новини, а се оказа някаква библия.

Базарът беше преди около месец, разбрах за него от учителя по английски на майка ми. В Мадрид имаме много и много богати базари. Сега заради карантината не, разбира се.

Дали майка ти ще успее да учи английски сега заради карантината?

Мисля, че не. Поне не ми е споменавала да е открила някакъв начин да го прави.

Има ли някаква система в Испания, по която учениците и студентите все пак да продължат да посещават занятия, например онлайн? В България брат ми в момента има час по английски онлайн.

В университета ми няма онлайн система за обучение. Не съм чувал други университети или училища да са приели онлайн форма все още. Има много хора, които обаче работят от вкъщи очевидно.

Колко време ще продължи карантината?

Казаха ни 15 дни, но мисля, че ще продължи повече. Заразените се учеличават много бързо. Вчера имахме хиляда нови случая. Улиците са пълни с военни и ако излезем, те ни придружават до вкъщи. Карантината точно в момента наистина е нужна. Поне тук нямаме необходимата защита – нямаме маски, нямаме дезинфектанти, изчерпани са. Знаеш ли какво също се изчерпа? Тоалетната хартия.

Ти самият си писател, пишеш ли нещо в момента?

Да, пиша книга за преживяванията си по време на моя „Еразъм“ в Солун. Обикновено съм мързелив, но сега сякаш се разписах. Издателят ми се свърза с мен още когато бях в Солун и ми даде идеята за тази книга. Разбира се, се съгласих. В книгата говоря как се зароди идея да отида на „Еразъм“, как пристигнах там, какви мигове преживях, с какви хора се срещнах, разказвам различни истории – за разговори с хора, за срещи, как се преместих от една квартира в друга, как отидох на карнавал в Ксанти, как готвихме прасешката глава, пътуването до Крит, сбогуването. Когато се връщам към тези мигове си мисля колко красиво беше всичко. Цялото нещо е един много хубав спомен.

На тръгване си купих едно голямо гръцко знаме и приятелите ми там ми написаха послания за сбогом. Пазя знамето, понякога чета написаното на него.

Какво искаш да кажеш на читателите на „Под моста“ за финал?

Use protection (Пазете се).

Заглавна снимка: Stanislav Kondratiev / unsplash.com