„Квадратът“ – безформена сатира

Със сигурност сте виждали постерите разлепени из станциите на метрото, по витрините на арт кината, в афишите и в интернет. Огромна бална зала, костюми и рокли, полилеи и високи тавани. В средата на една от масите стои гол до кръста мъж, в стойка типична за шимпанзе, с издадена долна челюст и неизвестни за наблюдаващия постера протези, свързани с предните крайници (или горните, изкуството е въпрос на интерпретация). Арт елитът на Стокхолм и може би на цяла Швеция се е събрал в тази зала, за да изпита върху собствения си гръб границите на изкуството, а с тях – и зрителят. Тази сцена, която ще довърша по-късно, е по-скоро една импресия и цели да шокира, но няма пряка връзка със сюжета на филма, ако може да се каже, че такъв изобщо има.

„Квадратът“ проследява няколко дни от живота на Кристиан – куратор на един от най-престижните и нашумели музеи за модерно изкуство в Стокхолм. Кристиан е сексист, егоист и, донякъде, нарцисист. Той е влюбен в работата си, помага на бездомни хора като всеки добър швед и, в дните в които зрителят е с него, организира една от най-важните изложби за музея в неговата история – самият „Квадрат“. „Квадратът“ е постмодерна арт инсталация, изразяваща се в яркосветеща бяла лента във формата на квадрат, вкопана в паветата в двора на музея. Квадратът е метафора. Метафора за човешки, европейски, може би християнски ценности, които така или иначе се припокриват. В квадрата всички са равни, както гласи мотото на изложбата, повтаряно като мантра през целия филм, там всички споделят равни права и отговорности. В спасителната прегръдка на Квадрата няма насилие и дискриминация, там никой не може да ти навреди и всички са равни по всички параграфи.

Посланието на изложбата се изкривява, когато една сутрин Кристиан е ограбен. Джебчии спретват свой собствен уличен пърформънс и отмъкват портфейла и телефона му, а в телефоните ни тези дни се помещава голяма част от живота ни. Кристиан е обсебен от случилото се и времето му минава в следене на GPS предавателя на телефона, а мислите му постоянно се връщат към случката. Следва най-глупавото, нелогично и  неефективно решение, което трябва да поправи вредата – след като телефонът спира на едно място, Кристиан и негов колега решават да пуснат писмо с призив за връщането му. Така десетки заплашителни писма запълват пощенските кутии на жилищна сграда в едно от предградията на Стокхолм. Тук идеята на изложбата се срива – Кристиан с лека ръка обвинява безразборно, без дори да обмисли евентуалните последици от подобно действие. Събитията, които произтичат от него са част от абсурдна, сюрреалистична каша без категорична развръзка и без динамика.

В сцената с писмата се прокрадва усещането за свръхопасните предградия, в които живеят само въоръжени бандити и точно в тази сцена Кристиан показва другата си страна – онази, която не дава стотинки на бездомните, която не им купува сандвичи и която не им съчувства. В крайния квартал той е стресиран, уплашен, и дори слага черни ръкавици за операцията. Когато мисията е изпълнена, Кристиан и неговият колега отпрашват с мръсна газ, сякаш измъкнали се на косъм от военна зона. Можем ли наистина да ги виним? Да? Докъде стига състраданието и наистина ли добротата се усеща и ни обгражда като щит? Дали в стокхолмско, парижко или софийско гето биха се зарадвали на мъж с костюм и скъпа западна кола, дори при най-добрите му намерения? Филмът не дава категорични отговори.

„Квадратът“ има своите моменти, в това съмнение няма. Като социална критика, преди всичко останало, филмът засяга някои злободневни въпроси, но го прави твърде повърхностно. Много от тях са проблеми на първия свят, други занимават цяла Европа през последните години. Филмът обаче не успява да разгледа тези теми в дълбочина. Критичният поглед е твърде вял и не само не вниква в тях, но и не предлага никакво решение. Филмът казва “ние имаме проблем” и спира дотук. Накрая остава въпросът „това ли беше?“. Дни след прожекцията продължавах да мисля за него и се опитвах да го осмисля, да намеря някаква друга дълбочина, скрити послания, прокрадващи се теми. Опитах се да открия нещо под фасадата, нещо което ми е убягнало на първо четене. Не успях. Темите на филма безспорно са големи, погледът върху тях – анемичен.

Трудно е да се каже каква е централната идея на филма. Да, „Квадратът“ е критичен, но е безкрайно разхвърлян. Случвало се е хиляди пъти преди – когато една сатирична творба се разпростре твърде нашироко, всичко в нея изтънява и посланието се размива. Повтарящи се теми, все пак, са свободата на словото и най-вече границите на изкуството. Къде започва то, има ли някакъв предел, всичко ли може да бъде изкуство? Сцената от постера на филма е най-добрият пример за това – в онази бална зала, която ви споменах в началото, мъжът шимпанзе изнася пърформънс, който трябва да пренесе гостите на музея в джунглата.

Представлението, ако може да се нарече такова, започва интригуващо и дори забавно, но нещата излизат извън контрол скоро след това. Мъжът не излиза от роля при никакви обстоятелства, дори когато избива чашата от ръцете на един от най-видните гости на събитието, дори когато видно всички в залата треперят от страх и не смеят да вдигнат поглед от чиниите си. Пърформънсът завършва с опит за изнасилване и тогава, изправени пред истинска заплаха, гостите на музея пребиват мъжа и всичко свършва. Това е вероятно най-силната сцена в „Квадратът“ и за десет минути казва повече, отколкото целият филм за три часа.

„Квадратът“ е безспорно шведски филм. Като такъв, той е либерален, самокритичен, и подчертано безчувствен. Героите са лишени от всякакви реални емоции, по лицата няма чувство, всичко е студено и статично, сцените са протяжни и лишени от действие. Истинската сила на „Квадратът“ е в това да накара зрителя да се чувства неудобно, неловко. Една протяжна секс сцена, изкривена до гротеска, безброй сцени на тишина и уж разтеглена емоция, но емоция просто няма.

Това не са онези дълги сцени посветени на мимиките на лицето или моментното чувство. В „Квадратът“ те просто са дълги, без задължително да казват каквото и да било, без да подсилват усещане, без да привличат погледа. Неловки събития и разговори преобладават през целия филм, замаскирани зад фасада от комичност, но в сърцевината си празни опити за евтина провокация. В „Квадратът“ една рекламна агенция взривява малко бездомно момиченце, за да създаде шум около изложбата; в „Квадратът“ се мълчи, а когато се говори, разговорите са доминирани от неловки ситуации и неизказани мисли.

Все пак филмът задава един интересен въпрос в самото си начало и, във времето на съмнителни арт инсталации, безсмислени пърформънси и сценки, носещи камуфлажа на изкуството, този въпрос не може да бъде по-релевантен. Ако поставим най-обикновена дамска чанта в центъра на изложбена зала, това ще я превърне ли в изкуство? И тук според мен се ражда логичният въпрос: ако заснемем нещо и го наречем филм, това превръща ли го в изкуство или все пак е нужно нещо повече?


Автор: Димитър Рахталиев

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to