Възможно е заглавието да подведе читателя и той да си помисли за някаква непреходност, но още тук ще побързам да го предупредя, че такава изобщо не съм се заблуждавал, че съществува. Но изхождайки от моя съзнателен живот, който е все още доста кратък, повечето театрални постановки, които ще изложа, ми се струват направо вечни.

Това са постановки, които са толкова култови, толкова добри и толкова много не омръзват на публиката, че театрите, които ги „притежават“, нямат право да си помислят да ни лишат от тях. Със сигурност някои от тях имат зрители, които са ги гледали повече от режисьора. Или пък зрители, които са запаметили всяка една реплика и могат да бъдат викнати да заместват, ако някой от актьорите е възпрепятстван.

Причините за дълголетието на една постановка могат да бъдат много. Разбира се, най-важната, особено за отдел „Продажби“ на театрите, е, че билетите все още се купуват като топъл хляб. А в подготвеният от мене списък такива представления, за които е трудно човек да се сдобие със заветната хартийка, не липсват.

„Хъшове“ – Народен театър „Иван Вазов“

Това не е просто поредното представление в афиша на Народния театър. Това е икона, поставяна няколко пъти на сцената му. С нея е открит Народния театър, с нея е чествана 50-тата му годишнина, с актуалната постановка от Александър Морфов е чествана 100- годишнината му. И най-вече „Хъшове“ е пиеса на патрона на театъра.

Много може да се говори за качествата на това представление, за посланията му и т.н. Но едно е сигурно! Преди аплодисментите човек вече е „сграбчен“ за гърлото, наелектризиран е и му се крещи с пълно гърло „Да живее България“. Това наистина е постановка, която може да те докосне. Но не заради някакъв патриотичен плам. Не! По-скоро заради перфектно изградените човешки истории и конфликти.

„Контрабасът“ – Народен театър „Иван Вазов“

Още една човешка пиеса, даже още по-човешка и съвременна. За самотния човек в големия град. „Контрабасът на пръв поглед е една много готина и отпускаща комедия. Да, ама на пръв поглед. Иначе бих я класифицирал като една много забавна трагедия, подплатена с много сарказъм. „Контрабасът“ е моноспектакъл с Валентин Ганев и режисьор Пламен Марков. Играе се още от 2001 година. 18 години!

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ – Народен театър „Иван Вазов“

Последно от Народния театър. Обещавам! „Господин Ибрахим и цветята на Корана“  е по едноименната книга на Ерик-Еманюел Шмит и е по режисурата на Снежина Танковска и се играе още от 2004 г. Това е отново един доста човешки моноспектакъл с Мариус Донкин, въпреки че някои зрители биха се шокирали от съдбата на героя – евреинът Моисей, наричан накратко Момо, който като дете открива топлината при жриците на любовта.

Момо живее само с баща си – студен и мрачен човек, който изненадващо го напуска. На улицата, където живее Момо, е бакалницата на един стар арабин – господин Ибрахим. Той впоследствие осиновява малкото момче. Това е едно много мъдро представление, което може както да успокои човек и да му разкрие красотата на живота, така и да го разплаче. То също така разбива границите, които религиите поставят в нашия разделен свят. 

„Старицата от Калкута“ – Театър 199 „Валентин Стойчев“

Толкова отдавна е била премиерата на „Старицата от Калкута“, че ако потърсите снимки от представлението, ще видите Малин Кръстев и Захари Бахаров с коса. Сега сериозно! „Старицата от Калкута“ е от израелския драматург Ханох Левин и е режисирано от Явор Гърдев. Премиерата му е през 2007 г. и 12 години по-късно е все така свежо.

Ако кажа, че е странно, може би няма да сбъркам за тази черна комедия. Не намирам думи да споделя повече за впечатленията си от него, освен че има нещо тайнствено, което ме кара да го харесвам и да искам пак да го гледам. Може и с други да е така и това да е причината за неговия успех. Освен че режисьор е Явор Гърдев, трябва да отбележим, че музиката е на Калин Николов – това е наистина много добра комбинация.

„Пухеният“ – Театър 199 „Валентин Стойчев“

Отново имаме добрата комбинация между Явор Гърдев и Калин Николов. Представлението е по Мартин Макдона и неговата премиера е през 2011 година. Не е толкова отдавна на пръв поглед. Всъщност истинската му премиера е няколко години по-рано в ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна, а по-късно се мести в София със същия актьорски състав.

Действието в „Пухеният“ се развива около един полицейски разпит. Около него пък витаят историите и тайните на героите, които задълбочават сюжета и дават обяснение за случващото се, но и оставят много загадки. В същото време „Пухеният“ така както може да ни стопли и успокои, така може и да ни притисне и прободе. Изключително сложна и въздействаща постановка!

„Вечеря за тъпаци“ – Сатиричен театър „Алеко Константинов“

Това представление се среща с публиката през 2001 г. Режисирано е не от кого да е, а от чешкият режисьор Иржи Менцел, който иначе е по-познат с филмите си. В пиесата на Франсис Вебер група шегаджии, начело на които е героят Пиер Миняр, си търсят някой тъпак със странно хоби, канят го на вечеря да говори пред тях за любимото си занимание и му се подиграват.

Разбира се, все някога на човек му се връща сторената проклетия и Пиер Миняр изпада в неловки ситуации покрай последния тъпак на прицел, който се оказва и много услужлив, поради което допълнително усложнява положението. Честно казано, като зрител, и аз се почувствах като тъпак. Може би, защото като всяка много дълга комедия понякога е плоско. Но пък актьорският състав с годините го е усъвършенствал до брилянтност и определено и след 18 години може да се усети удоволствието, с което излизат на сцената.

„Паметта на водата“ – ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна

Още един повей от Варна след „Пухеният“, който трайно е акостирал в София. Това е изключително значима пиеса за театъра във Варна. Нейната премиера е през 2012 г., когато се отрива Камерна сцена „Стоян Камбарев“. Режисьор е актьорът Стоян Радев, чиято първа значима роля е в пиесата „Черната дупка“ на Камбарев, който оставя солидно наследство във Варна със своите брилянтни постановки и е свързан с едни от най-добрите театрални години за Варна.

„Паметта на водата“ е на английската писателка Шийла Стивънсън. В нея три сестри се събират покрай смъртта на майка си и се потапят в спомените за отминалото време, които пораждат както моменти на близост, така и такива на конфронтация. Това е една пиеса за тежестта на паметта, където единствено остава преходното.

„Възвишение“ – Драматичен театър Пловдив

Разбира се, тази постановка е по романа на Милен Русков. Нейната премиера е през 2013 г., много преди това заглавие да придобие популярността, която има, заради филма на Виктор Божинов. Поставям тази постановка в класацията поради много неща. Едно от тях е различният поглед на режисьора Иван Добчев, който определено ни дава друг ъгъл, под който да погледнем творбата на Русков. Второ, образът на Гичо в постановката повече ми харесва (разбира се, това е субективно мнение и важи само за мене).

Тази постановка е плътна, жизнена и много стегната откъм последователността на историята. А сценографията е възхитителна. На пръв поглед не е нищо особено, но е изключително практична и без нея сцената на смъртта на Гичо нямаше да е толкова въздействаща. Още нещо – за разлика от филма, смъртта на Гичо е и супер комична.