Изгубено време

07.07.2013

Лятото най-накрая настъпи, макар и с много мъки. Слънцето най-накрая проби тежката облачна пелена и реши да си свърши работата, или както се казваше в добрата стара игра S.T.A.L.K.E.R. – „тревата синее, птичките лаят…“. Най-после стана достатъчно топло, за да излезеш и да изпиеш една хубава бира в близкото паркче. Където неминуемо ще засечеш пусналите корени там баби и дядовци, които седят прегърбени по пейките и разменят клюки. И в мига, в който минеш покрай тях, ще те изгледат продължително, ще въздъхнат и ще започнат да клатят глави: „Няма ги вече младите тука! Не излизат, само седят вкъщи пред Фацебукито и си развалят очите…“

   Прави ли са те наистина? Докъде се простира истината в наложилото се твърдение, че днешната младеж има очи единствено за телевизионния и компютърния екран, и къде започва преувеличението? Прави ли това децата по-глупави и закърнява ли наистина въображението им? Отнема ли се по този начен забравената романтика на детството, преминавало доскоро в ритане на топка зад блоковете и гоненица по прашните улици?

   Като за начало, да погледнем обективно на фактите. Закупуването и използването на домашни компютри е отбелязало такъв растеж пред последното десетилетие, че в днешно време да нямаш PC удома е равносилно на липсата на функционираща тоалетна. Да не говорим, че вече почти не съществува икономически отрасъл, в който използването на компютърна технология да не се е превърнало в основна потребност. Разбира се, младите това не ги вълнува. За тях компютърът масово се използва едва за шепа неща – музика, филми, игри и социални мрежи. И докато от училище не ги накарат да направят някоя китна презентация на PowerPoint, ситуацията не търпи почти никаква промяна.

   Но преди да се отдадем на типично българския манталитет на втренчване в негативното, да претеглим плюсовете. Светът неминуемо се движи в посока, в която компютърната грамотност стои наравно по важност с правописа и елементарното смятане. При бъдеща професионална реализация на днешната младеж това умение ще трябва да е усвоено поне на елементарно ниво. Следователно колкото повече опит се трупа, толкова по-добре. Също така – поне на теория – необятните хоризонти на Интернет предоставят такава богата палитра от възможности за себеобразоване, развитие и опознаване на света, че надали някой е способен да ги назове. Не бива да забравяме и развлекателния елемент. Безброй са начините, по които човек може да прекара приятно свободното си време пред компютър – гореспоменатите вече игри, филми, музика, програми, сайтове, онлайн книги… Практически получаваш старовремски сандък с играчки, библиотека, кино и аркада в едно. А универсалността никога не е била нещо лошо.

   „Но какво стана с излизането навън? На улицата, в парка, на разходка… Такова хубаво време, а децата си стоят вкъщи!“ Да, налице е и този проблем. По-голямата част от младежите прекаляват с това мултифункционално удоволствие. Покрай контактите във „Фейсбук“ забравят да излязат и да се видят с някого лице в лице. Стават затворени, апатични, понякога дори раздразнителни. Жертват съня и доброто си здраве, увреждат зрението, слуха и стойката си. Всяка година десетки независими и правителствени организации провеждат изследвания, за да преценят реалната вреда, която нанася прекомерното стоене пред компютъра. И с всяка година нейното количество нараства притеснително.

   Забравя се и още нещо. Прекалено малък процент от днешните деца познават от първо лице удоволствието от това да излязат и да се срещнат с приятелите, за да поцъкат мач, да поиграят на „Ю-Ги-О“, „Покемон“ или каквато и да е друга подобна игра, или просто да купят две кутии пиратки и да ги взривят в съседната махала, защото миналата седмица тамошният Пешо им свил топката. Тези забравени удоволствия носеха аромата на една особена романтика, на една неподражаема тръпка, която те караше да се чувстваш жив. Тогава се събираха стикери за албуми, сега се събират лайкове на снимки. Тогава се разменяха топчета и дреболийки, сега се разменят сръчквания във „Фейсбук“. Тогава се купуваха играчки, сега се купуват предмети в онлайн игри. Признавам, и двете могат да носят удоволствие. Но, с извинение, същото важи и за секса и вибратора.

   Най-големи късметлии в това отношение се оказаха представителите на така нареченото „златно поколение“. Става въпрос за децата, родени в периода 1989-1994. При тях първата половина от детството им, няъде непосредствено до преди влизането в гимназията, премина в катерене по дърветата, каране на колело, гонене в близката градинка и тичане всяко междучасие до близката лавка, откъдето да си вземеш я снакс с покемон, я вафла със стикер, я дъвка с карта – каквото е на мода този ден. Последва кратък междинен период, продължил не повече от 2-3 години, в който тези удоволствия се смесиха с появята на тогава новото средство за забавление, а именно компютъра. Тези, които попадат във въпросната категория, със сигурност си спомнят с носталгия добрите стари игри като Worms, Half-Life, Diablo, Lemmings и първите Need for Speed. Третият период премина изцяло под лоното на компютъра, включвайки не само нови игрови преживявания, но и навлизането на нова мода – MySpace, Facebook, last.fm,а по-късно и Tumblr и Twitter. Тези деца, днес завършващи унивеситета, събраха най-доброто от двете епохи. Съчетаха поравно игрите навън и игрите вътре. И навлязоха в редиците на възрастните с цял куфар хубави, незаменими и незабравими спомени.

  Но преди да хвърлим вината за днешното „затъпяващо“ поколение изцяло върху младите, нека отклоним поглед към може би най-главният виновник. Светът налага все по-ускорено темпо на живот с всеки изминал месец. Дните се превръщат в непрестанен кръговрат от ставане, душ, кафе, работа, прибиране, вечеря, сън, ставане. Забързаното ни ежедневие ограничава до голяма степен както свободното ни време, така и социалните ни контакти. Но тези деца не живеят на улицата. Не биват оставяне безнадзорно 24 часа, 7 дни в седмицата. Тези деца имат семейство. Имат родители. И е задължение на тези родители не само да са сигурни, че синовете и дъщерите им са нахранени и облечени, но и да изградят от тях едни достойни  и добри хора. Да се ГРИЖАТ за тях. Толкова ли е трудно да прочетете на детето си приказка, а ако е пораснало, да му купите книга и да му покажете какво неземно удоволствие се крие в четенето? Така ще го привикнете на любов към него, вместо след години да потърквате уморено очи, когато видите бележника му. Толкова ли е трудно да излезете с детето си в парка и да прекарате малко време заедно? За да му покажете, че удоволствие можеш да си доставиш и далеч от компютърния екран. Толкова ли е трудно да отидете и да му направите меч от две прости дървени летви? Или къщичка на дърво? Или люлка? Защото тези прости, смятани вече за смешни, неща създават най-ярките, най-живите и най-приятни спомени у едно дете. И са много по-важни, отколкото подозирате. Защото на каквото привикне детето ви в ранните си години, такива ще са основите на цялото му по-нататъчно развитие. Не искайте от него само да има шестици. Искайте да има въображение, да има разсъдък, да може да погледне по-далеч от собствения си нос и да открие света през своите очи, а не през камерата на телефона.

   Ако намирате време за кариера и бизнес, намерете малко и за собствените си деца. Прекарайте известно време с тях; станете част от живота им, вместо странични наблюдатели, или по-лошо – пълни непознати. Защото в бъдеще ще е твърде късно. И нито те, нито вие ще извлечете полза от крайния резултат.

   Как можем да очакваме младите да имат интереси извън компютъра, когато никой нито им е показъл, нито ги е привикнал към външния свят? Това е все едно да заведеш някого на море и да го бутнеш във водата, очаквайки да му хареса, без да се е научил да плува. В най-лошия случай ще се удави. В най-добрия ще излезе и никога повече няма да стъпи във водата. Всяко поколение се гради на манталитет. Половината от него създава самото то. Другата половина е възложена на предхождащото. На тези, които вече са извървели пътя и са останали само със спомените. Искате ли детето ви да остане с хубави спомени? С истинско детство? Или искате да бъде погълнато от милионите пиксели, изграждащи матрицата на неговия свят?

   Никой не отрича ползата от компютрите. Те са бъдещето, за добро или лошо. Но да се твърди, че те са виновни за проблемите със сегашното, а дори и с бъдещите поколения, е равносилно на това да се смята, че оръжията убиват хората. Виновни сме единствено ние. И докато не намерим решение, докато не открием баланса между реалния и виртуалния свят, ще продължим да срещаме намусени дядовци по градинките, които да ни проследяват с неодобрителните си, намусени очи.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър ПанайотовЛюбопитната история на радиото - от Ленинград до Spotify13.02.2019

Още от Под Моста

Под МостаВаружан Восганян представя романа си „Децата на войната“ в Пловдив и СофияЛитература