За чалгата с любов

Този текст няма нищо общо с бизнеса, дистрибуцията, облика, слушателите или пък културата на музика, възприела най-първичните естетически норми на новородената демокрация. Този текст ще използва думата „чалга” като определение за етнофолк, популярен фолк, смесица между български, арабски, турски, гръцки и ромски мелодии, както и мотиви от фламенко музиката. Тоест, ще постави цялата неприязън към един жанр в различен, изцяло музикален контекст, точно както аз бях поставена в контекста на популярно веган заведение в Познан, в което около 50 поляци слушаха на живо музика, която откровено напомня творчеството на оркестър „Кристали” или инструменталите на Азис (за когото ще поговорим отново).
1Ще ви постави в контекста на Мачей (или Матей, по прякор Мустафа), част от групата Bilongo, която едновременно изпълнява дръм енд бейс с ориенталски мотиви, японска, африканска музика и, както самият той се изрази, чалга. След първата част на концерта (когато все още нямам представа какво точно ще чуя във втората), отивам да му кажа, че прави страхотна музика.

„Благодаря, откъде сте?”

„От България”

„О, чалга! Азис! Обожавам го, той е велик!”

След първоначалната изненада започва ожесточена полемика около това, че чалгата не трябва да бъде първото, с което Мачей да свързва клетата ни държава. Всъщност борбата по начало е загубена, защото той е напълно наясно с това и все пак говори с патос, който прераства в телесен тръст и тананикане на „Удряй меее”. Говори ни за това какъв връх в музикалното творчество е постигнат именно чрез чалгата, циганската музика и българския фолклор като цяло. Има впечатляващи знания по темата – от творчеството на Малина до всички български хора и музикалните им особености, но въпреки това никога не е идвал в България.  Казва ни да изчакаме втората част от концерта му, която е посветена на балканската музика. Сяда зад тарамбуката и наистина – кючек, съвсем автентичен, разнообразен от музикалната компания на сопран саксофон, акустична и електрическа китара.
2Най-интересно обаче се оказва да се огледаш наоколо – куп ококорени погледи и тела, които не знаят как точно да реагират на този ориенталски поток. Извадени телефони, които правят записи, и няколко длани, които пляскат с ръце в ритъм. Някои хора се смеят – оживен, неловък смях, някое момиче опитва да врътне дупе, другите го следват, опитите се провалят, отново следва смях. Някои от тях се опитват да игнорират музиката, но не успяват да проведат разговор, затова в крайна сметка се предават и започват да изучават любопитно сцената.  След около 20 минути идва време за безглутенова  торта, с която заведението да почерпи за рождения си ден, затова концертът трябва да приключи. Разбираме се с Мачей да поговорим за цялата тази страст на другия ден, за да разбера по-добре как виждат тази музика необременени от културата около нея очи.

За да му обясня какво точно имам предвид с целия този интерес към него и музикалното му пристрастие, непрекъснато правя сравнение с дискополо музиката – както той сам се изрази „чалгата” на Полша в лошия смисъл – леки хора, лек живот, елементарен, достъпен текст и цяла една дискополо култура, която създава в Полша същата културна колизия, която попфолкът създава у нас. Въпреки това той намира голяма разлика в двата жанра, тъй като за него в дискотечното попзвучене на дискополото няма нищо интересно, за разлика от родния попфолк.

Н.: Представи си, че отиваш в България, казваш на някого, че си от Полша и той възкликва „О, дискополо, това е страхотна музика!”

М.: О, не, това никой никога не би го казал! *бурен смях*

Н.: Защо, тук доста хора слушат дискополо?

М.: Да, така е, но знаеш ли… Тази музика идва от един специфичен „лесен” подход към живота. Преди време тази музика не беше толкова известна. Хората се срамуват от дискополото, защото идеята му е същата като това да пиеш водка –наливаш се, не е вкусна, но те кара да се напиеш, точно като дискополото – музиката е толкова лека, текстът – толкова елементарен, че не можеш да почувстваш нищо повече. Както например с водката и виното – когато пиеш вино, усещаш доста повече неща – сорта грозде, уловените в него лъчи, разнообразния вкус.

Н.: Знаеш ли, много хора в България ще се изразят по същия начин за чалга музиката, затова за мен твоята реакция беше много интересна. Всъщност си мислех за това, че когато разделиш контекста и културата от музиката, остава само музиката. Твоите очи са необременени, ти все още не си бил в България, затова за теб съществува единствено второто. Кога всъщност се „срещна” за първи път с балканската музика?

М.:  Първият ми контакт с балканската музика беше Горан Брегович, разбира се, както за хората, които за първи път се срещат с кубинската музика, това е Buena Vista Social Club. Той е „лицето” на балканската музика по света.  Тогава все още бях малък, но когато го чух, бях „уау” и си помислих, че аз чувствам тази музика много по-близо, отколкото например американската музика, която е навсякъде. Но виж, американците са страшно добри в промотирането – те знаят как да предлагат продукта си и как да създават култура около него – мисля, че така се връщаме към чалгата и дискополото – например, когато гледаш американски видеоклип, започваш да мечтаеш да живееш онзи лесен живот, който виждаш на телевизора. Но самата музика не ти дава нищо, тя няма музикална стойност, което според мен не важи за балканската музика и чалгата. Тя е много интересен феномен, защото съчетава хубавата, виртуозно изпълнена балканска музика със съвременната попкултура и добреплатената работа, което за мен е перфектната среда.

Иначе помня, че се возих в такси в Берлин и провеждах от онези малки разговори с шофьора. Реших да го попитам откъде е и когато каза „България”, аз отново възликнах, че имате страхотна музика. Той ми пусна Азис и бях изумен – луда музика, луда!  Слушал съм и оркестър „Кристали”, Малина, Мария и други певици, но не мога да си спомня имената им в момента. Всички те са страхотни певци! Истината е, че не можеш да пееш или свириш такава музика, ако не си добър музикант.
3Н.: Как останалата част от групата възприема балканската музика, пускал ли си им чалга, например?

М.: Всъщност не съм, те са запознати с българския фолклор, пускал съм им музика от оркестри, които свирят на сватби. Но всъщност България е високооценена в Полша заради виртуозните си музиканти и специфичния бърз, „счупен” ритъм – невероятно е как вие можете да танцувате на 7/8, 11/8, 9/8. Ако тук пуснете ръченица на поляк, той ще се опита да танцува, но няма да успее да „хване” ритъма, това е нещо, на което всеки музкант, запознат с вашата музика, се възхищава. Другото, което вашата музика притежава, е невероятна енергия – никога не съм чувал българска музика, която да не е докосваща по някакъв начин, без значение дали ще те накара да се чувстваш тъжен, или напротив – силен и енергичен. Когато аз свирех балканска музика за повече време, започнах някак да полудявам, сякаш съм изпил едновременно едно еспресо, „Редбул” и съм взел кокаин, дори не мога да го изразя. Единственото, което ми идва наум, е силата на вятъра, кон, който галопира в планината, толкова, толкова енергична. Всъщност навсякъде по света има динамична музика, но в мелодичната структура на вашата има нещо, което те кара да се чувстваш малко агресивен, някак силен, страхотно е.

Н.: Ти си избрал ритъма като проявление на музиката. Кога „се срещнахте” с ударните интрументи?

М.: Преди 14 години, а от около 10 години това е моята професия. Спомням си моменти от детството си, когато съм чувал барабанисти и съм си казвал „уау”, след това постепенно започнах да се запознавам с различните видове музика – самба, Майкъл Джексън, най-вече “They don’t care about us”, после започнах да слушам и хип-хоп, след това хаус и всякаква електронна музика – джънгъл и дръм енд бейс, дъбстеп, осъзнах, че можеш да разпознаеш всяка една музика само ако чуеш един такт от ритъма ѝ. След това чух музиката на една познанска група, която експериментираше с всякакво звучене – от Япония, през Африка до Куба и Бразилия. Две седмици след техен концерт родителите ми ме пратиха на уъркшоп, воден от барабаниста на групата, който ми показа, че мога да правя всяка музика само на ударни инструменти. Започнах да опознавам музиката на всички континенти и осъзнах, че има два вида влияние – музика, която те кара да танцуваш, и музика, която кара душата ти да танцува. Чалгата за мен прави второто, въпреки че не искам да знам какво се пее в нея. *смее се*. Всъщност веднъж помолих един приятел, който знае български, да ми преведе „Удряй ме” на Азис и бях потресен.

Не, наистина – за мен това е страхотна музика, но си представям какъв е контекстът, в който се развива – по-здрави пичове от мен, които искат да ме набият в дискотеката, и наконтени мадами около тях. Когато си пусна чалга, ми изглежда като порно с музика, много е забавно.
5Н.: След като посетиш попфолк клуб в България ще поговорим пак за музиката.

М.: Наистина трябва да ме заведеш да видя истинска чалга сцена в София. Виж, всъщност именно хората са онова, което те кара да се чувстваш добре или зле в определена среда. Можеш да промениш мнението си дори само ако харесваш човек, който слуша такава музика.

Н.: Всъщност как реагират на тази музика хората тук, в Полша?

М.: За тях е нещо ново. Ти например знаеш какво е „чалга”, те не знаят, те просто възприемат музиката чрез мелодията и ритъма. И с мен е така – например Пловдив е много интересен регион, защото там се срещат много различни влияния – оркестър „Фолкпалитра”, Теодосий Спасов и Иво Папазов, които са виртуозни музиканти, наистина невероятни. Тук всеки джазмузикант знае за това какво Теодосий Спасов успява да направи с музиката и оттам тръгва едно общо запознаване с българската сцена. Всъщност, когато учех перкусии, свирех с една доста известна етноджаз група в Полша, където ми беше казано, че ако искам да стана добър, трябва да се запозная с ритъма на българската музика. След това свирех с една фолклорна формация от Полша, която изпълняваше „Йовано, Йованке”, тя има невероятен ритъм – 3+4 и 4+3, изключително! В полската фоклорна музика няма такова нещо,  ритъмът не е на уважение, няма инструмент като тъпан и тарамбука. И после бам – чух чалгата – същата музика и ритъм, но продуцирана като модерен продукт. Виждаш една мадама като Мария, която прилича на Памела Андерсън и чуваш парчето „Дай жега”, а отзад звукът на зурна, инструмент на повече от 1000 години, и си казваш „уау”! Момичетата в Полша, които изглеждат така, никога не биха слушали такава музика.
4Н.: Момичетата в България, които изглеждат така и слушат такава музика, може би живеят онзи „лек” живот, за който си говорихме и се чудя колко от това въобще има нещо общо със самата музика.

М.: Да, същото важи за Полша и дискополо музиката. Всъщност хората, които се асоциират с нея, често биват смятани за глупави и елементарни, въпреки че понякога има дори приятни дискополо парчета.

Н.: Разкажи нещо и за проекта Bilongo.

M.: Bilongo възникна от нуждата да се свири определен тип музика в определена ситуация – под „определена” разбирай „платена” ситуация *смее се*. Просто ни звъннаха от един суши ресторант и ни помолиха да свирим на живо японска музика с модерно звучене. Така се свързах с един приятел китарист, който тъкмо завърши консерваторията. Намерих и още хора, отворени към подобен проект и така започнахме да свирим ориенталски мелодии с мой ритъм – дъбстеп, дръм енд бейс и дори хаус. След първите 30 минути в ресторанта забелязахме, че хората стояха и ни гледаха като хипнотизирани – не можеха да си изядат сушито. Толкова ни хареса, че решихме да си направим наша група. След това дойде друг проект с африканска музика, където почти изцяло импровизирахме, но се получи страхотно. И така нещата започнаха да се завъртат. Стигаме тук до мястото, където се запознахме – първият рожден ден на Mixtura. Mоят приятел ми се обади и ми каза: „Ей, дали можеш да изсвириш един вегетариански груув джаз на рождения ден на заведението”. И аз се съгласих.

Н.: А как се стигна до балканското звучене?

М.: Ами, моят приятел ми каза, че можем да свирим каквото пожелаем. После аз го помолих във фейсбук да ми изпрати нещо, от което да се вдъхновя. Приятелката му ми отговори: „Ей, защо не свирите нещо балканско? Спомена ми Gogol Bordellо, много луди пичове от Ню Йорк, които свирят Gypsy punk. И така се решихме.

Н.: Има ли някой, който някога ти е казвал, че тази музика не му харесва?

М.: Не, всъщност хората в Полша страшно много харесват балканската музика. Ако я свириш добре, винаги проработва. Точно като водката – дори да не ти харесва, когато я пиеш, ефектът винаги е опиянение.

Н.: А защо те наричат Мустафа?

М.: Защото бях студент по Арабистика, въпреки че прекъснах. Тъй като тогава свирех фламенко и африканска музика, реших да се запозная и с друга култура – минах изпитите и влязох. Иначе свирех с една жена, която танцуваше бели денс, тя започна да ме нарича така, дойде от една песен на The Queen – Mustapha Ibrahim, пък и Мустафа е „Матей” на арабски език – същото име.
7След този разговор с Мачей почти на шега се разбрахме, че ако дойде в София, ще идем заедно на чалга заведение. Казах му, че предпочитам контекстът да остане онзи, в който се запознахме. „Ние пак ще го направим хубав”, усмихва се. Контекстът може би, но водка вино става ли? За обратното той да му мисли…

Наталия Иванова

на 25, е социокултурна любопитка минала журналистическата фурна (ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от литература, музикални преживявания, алтернативни поетични форми, европейско кино, театър и очевидни кулинарни метафори. Интересува я и благоразположението на двуместната й палатка, която напоследък й създава дълготрайни и съдържателни спомени.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to