„Мандарини“ – урок по човечност

05.11.2015

Не мисля, че някога съм гледал по-топъл филм за война. Всъщност не мисля, че някога съм гледал топъл филм за война. Разтърсващи, драматични, плашещи и ужасяващи – да. Но не и топли.  „Мандарини“ (не бих могъл да си представя и по-точно заглавие)  на грузинския режисьор Заза Урушадзе е точно такъв.

Снимка: forumcinemas.ee

Филмът отразява едни строго локални и крайно непознати събития, поне за мен, но сигурно и за още много други хора – Грузино-абхазката гражданска война в началото на 90-те, свързана с борбите на абхазкия етнос за независимост. Но непознатият за мен политически контекст нямаше ни най-малко значение. Без да целя да омаловажа борбите, разярили се между абхазци и грузинци в хаоса на разпадналия се Съветски съюз, смея да твърдя, че Урушадзе с лекота успява да разбие рамките на локалното и излиза толкова отвъд тях, задава толкова универсални послания, че историческата ситуация (и непознаването ѝ) не са „препъникамък“ по пътя към солидарността и разбирането на лентата.

За какво иде реч? В разгара на конфликта между абхазци и грузинци двама възрастни естонци (и такива има, да – ужасът на етническия хаос в Съветските републики е познат на всички ни) решават да останат в спокойната, запустяла абхазка провинция, в която живеят от години, и да не се завърнат към родната Естония заедно със семействата си. Всеки от тях има своите си причини. Живеят спокоен живот в стари уютни барачки, без изобилия и лукс. Иво (не изигран, а по-скоро преживян невероятно от Лембит Улфсак) е дърводелец, който прави каси за мандарините от двора на неговия единствен съсед Маргус (Елмо Нуганен), с чиято продажба двамата дружно свързват двата края. Някак унилата хармония на тихото им съществуване бива нарушена от случайната поява на два вражески отряда – на чеченци (още един етнос, но не може без споменаване – тук те са наемници, биещи се на страната на абхазците) и грузинци, които се сблъскват пред дома на Маргус. От кървавата среща оцеляват двама души – чеченец (Ахмед) и грузинец (Нико). Иво, без скрупули и без оглед на каквито и да било етнически противоречия, прибира и двамата в дома си, лекува ги, обгрижва ги бащински, докато се възстановят. Но това не е лека ситуация – Ахмед и Нико са врагове, пролели кръвта на своите „братя по оръжие“, които единствено от уважение към възрастния човек, спасил животите им, не се избиват още в дома му. Разбира се, напрежението между тях е неизбежно. Ежедневните конфликти и противопоставяния – също. Постепенно обаче, в неутралната зона на скромния дом на Иво и неговите строги, но толкова човечни правила, двамата неприятели започват да прозират отвъд вражеската, етническата и религиозна фасада на другия. Проумяват – по време на сутрешния чай в схлупената кухня или вечерята в градината под дърветата с мандарини – че преди чеченци или грузинци, мюсюлмани или християни, те са хора. А когато къщата на Маргус бива унищожена от военен набез, разбират оито дори не са част от нея.

Снимка: allfilm.ee

„Мандарини“ е филм за война без война. Всички конфликти в лентата на Урушадзе са предадени индиректно, виждаме само резултатите от тях – това, което войната оставя след себе си. Няма грандиозни масовки, декори и спиращи дъха битки. Този похват дори е директно отречен – след сблъсъка на чеченците и грузинците, Маргус коментира, че въобще не е изглеждало като по филмите. А Иво убедено му отвръща, че киното е просто една измама. Забавен и провокиращ (авто)ироничен коментар на режисьора. Всъщност сцената на действието е камерна – сива, мрачна и пуста планинска провинция. Героите – основно четирима. Сценарият – пестелив, лаконичен, директен, без излишни поетика, патос или мелодрама. Конфликтът – на пръв поглед локален, непознат за повечето от нас. И въпреки това „Мандарини“ удря силно – удря много, много силно. Семплият сетинг и спокойното темпо на филма създават перфектната основа, върху която персонажите се разгръщат постепенно като спирала. Актьорската игра е на световно ниво. Музиката не мога да си я избия от главата няколко дни и все още ме побиват тръпки от нея. Операторското майсторство е като по учебник. Режисурата – умна, смислена, обрана.

Снимка: georgianjournal.ge

Урушадзе успява да ни въвлече в един конфликт, без да стреля по нас, поставяйки двама врагове, обсебени от войната и оголени, „съблечени“ от нея, в неутралната територия на Ивовия дом. Красивата първа сцена – жилавите ръце на Иво, обработващи дърво на струг – директно ни подсказва неговата роля на спасител. Както се оказва – не само спасител на животи, но и на души. Със своята блага, но строга природа, със спокойния си нрав и най-вече – със склонността си да разбира и прощава, без да съди, старецът успява да озапти жадните за кръв синове на войната. Нещо повече – в дома му те оздравяват не само физически – колкото повече се възвръща здравето им, толкова повече двамата мъже загърбват различията, омразата, идеята за врага – оздравяват от войната и възвръщат своята човечност. Топлият, ярък цвят на мандарините. Прорязващ цялата лента, стои там, противостоящ на мъртвата и пуста земя и небето с металния цвят на куршум, създавайки визуалния контраст на надеждата. Дори накрая, когато войната отново идва до Ивовия дом, за да прибере своите деца. Пестелив на думи и патос, но дърпащ правилните струни с акупунктурна точност, „Мандарини“ е мъжки филм, но не мъжкарски; емоционален, но не мелодраматичен; лаконичен, но дълбок. Филм, стоящ зад силата на думите, а не действията. И още много неща, които ви оставям да откриете сами.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова"Без милост" - заклеймяващ модел от положителен вид15.05.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ или страстите Яворови в Народния театърТеатър