На разговор с Родопите

?

Среща с един Ага – пекар & Co, насред Доспат

София остана зад гърба ни или, ако трябва да бъдем коректни, зад ауспуха ни – нажежена и прашна, също като изгорелите газове, които я обгръщаха в любовна прегръдка. Въпреки това, трябва да си признаем, че я обичаме. Истински! Неведнъж сме съзцерцавали очарователните ѝ малки улички, екстремния баланс между олющените фасади на сградите и балкончетата, обсипани с късчета райска градина. Наслаждавали сме се на усмихнатите и шарени хора, за които мнозина твърдят, че не съществуват, но ние знаем, че грешат. Те са там, но за да ги откриеш, трябва не само да гледаш, но и да се вглеждаш. И все пак ни се прииска временно да я оставим. Да я запазим в съзнанието си, но да се откъснем от нея – като любима книга, която отстъпва мястото върху нощното шкафче на непознат, може би интригуващ роман. Искаше ни се да сме протагонистите, пък дори и авторите на този роман и тръгнахме към непознатото.

Пред нас беше пътят, а над нас – лъчите на първите юлски дни. След около час по магистрала „Тракия“ взехме отбивката за Велинград и нашият път доби беглите очертания на пътешествието, в което впоследствие се превърна. Пълнихме очи със смайващи гледки, радвахме се на влака, преминаващ по теснолинейката Септември-Добринище, и започнахме да чувстваме леката планинска прохлада, за която така трепетно копнеехме.

20160710_203311

Бяхме почти излезли от Велинград, когато в нас се зароди съмнението дали сме поели в правилната посока. Понякога, за съжаление, обозначителните табели не целят да те информират за местонахождението ти, а са поставени, за да насърчават логическата мисъл, да сформират у индивида способността за пространствено ориентиране и да изградят творческа мисъл. Затова решихме да действаме по изпитания стар метод – с питане. Все пак хората са го казали: „С питане и до Цариград се стига“. Намалихме, а изскърцването на спирачките и видимата тревожност, изписана по лицата ни, сами повикаха поседналия в близост човек. Той се приближи с широка усмивка и разлята по страните му червенина, вероятно дело на силното слънце, а ние несигурно наченахме разговор:

-Добър ден! За Батак?

-Да, само направо карайте. Това е булевард „Брюксел“.

-Да не би да води към Европа? – пошегувахме се в отговор.

Той се засмя и ни успокои:

-Не, не се притеснявайте. Оттук е! Като свършат дупките, свършва и градът.

Продължавахме да следваме лъкатушещия път, който освен че ни предоставяше храна за очите, ни срещаше със симпатични представители на характерната за района фауна. Сред тях – заек и таралеж, които небрежно прекосиха ивицата асфалт. Те бързаха по свои дела, а ние, ние попивахме живот и вдишвахме свободата.

Стигнахме до Сърница и решихме да се обадим на домакина, за да го предупредим, че наближаваме. След като му обяснихме, че ни остава съвсем малко, той ни опроверга чрез драматичните пътни обстоятелства. Оказа се, че макар и кратко, разстоянието между Сърница и Доспат е проходимо само за луноход, а ние по случайност не разполагахме с такъв. Последствията бяха колкото трагични, толкова и благоприятни. Бяхме изморени, но пък спокойствието, което се ширеше по горските поляни, залезът и мирисът на бор, компенсираха всичко. Опознай родината, за да я обикнеш! Несъмнено я обикнахме за пореден път, макар и с наличието на неочаквани премеждия.

qzovira

Язовир Доспат

След няколко дни на пълноценно бездействие, забити носове в книгите, които бяхме помъкнали, презареждане сред природата и вечерен захлас по Евро 2016, беше време да успокоим гузната съвест, която непрекъснато ни напомняше за съществуването си и глождеше изтерзаното ни съзнание.

Тъй като станцията ни беше извън Доспат, има-няма 9 км, се качихме на колата и бързо се озовахме в града. Разбира се, с едно спиране на крайпътна чешмичка или по-скоро крайпътна свежест. Когато пристигнахме, потърсихме аптека. Не с много усилия открихме такава, но пред нея ни посрещна симпатична и любезна жена, която ни обясни, че аптеката не работи заради Рамазана. Празник беше, а чак тогава се огледахме и вникнахме в духа и атмосферата на града в онзи момент. Чистите, стръмни улици бяха лишени както от дупки, така и от градската суматоха. Слънцето тихо припичаше, но не прежуряше, както бяхме свикнали. Там, под слънцето бяха приседнали две млади момичета, които, при вида на задаващия се възрастен господин, се втурнаха да му целуват ръка. Нещо, което се запечата в съзнанието и след по-малко от ден стана предпоставка за един разговор.

На другия ден се върнахме в града, посетихме може би единствената сладкарница и след солидно количество баклава и великолепно турско кафе се заехме да търсим местни, за да ни разкажат истории. Техните истории за нашия „роман“.

Заговорихме се с жената зад щанда, която продаваше сиропираното щастие в чинийки. В един беден на възможности за препитание регион хората имат нужда да изразят възмущението си и тя ни сподели за поминъка. Тук хората се славят с животновъдството си, производството на картофи и дърводобива. От тях само последното кипи с пълна сила. В покрайнините на града има много дървообработващи цехове, но картофи вече се отглеждат само за лична употреба, а животни малцина имат. Пасищата са взети под аренда от големите собственици на добитък. Броят на животните обаче няма нищо общо със стойностите от славното за местните минало.

glarus

След като разучихме обобщено какво представлява местната икономика, нарамихме дисагите и се втурнахме „на лов за местни“. Улиците отново пустееха, а в нас беше пълно. Пълно с емоция и очакване, притеснение, вълнение, пълно с надежда.

В края на баира, преди изхода за Батак се разстилаше прашният площад пред автогарата, над който от време на време се издигаше малък песъчлив облак при преминаването на някой автомобил. Там открихме нашата надежда в лицето на двама възрастни господа, настанили се на пейка под сянката на гъстите клони на едно дърво. Приближихме се плахо и ги поздравихме. Посрещнаха ни с тих поздрав и искрени усмивки. Сякаш целият град беше еманация на тишината и усмивките. Смирени, любезни хора с искрени очи и тихи усмивки. Магичен синтез от спокойствие и щастие, действащ като мехлем за угнетения от тревогите на ежедневието дух.

Дървото, даряващо сянка на героите на нашата история, се намираше в полузаграденото дворче на местното районно управление. Приседналите господа бяха коренно противоположни на външен вид личности. Сякаш напълно непознати, по случайност седнали един до друг, в чакане на автобуса. Автобус – нямаше. Имаше, де, но пристигаше само понеделник, сряда и неделя. Явно съдбата ги бе накарала нас да почакат.

Каскет покриваше сребристо-белите коси, а под него – любопитно надзъртаха зелено-кафеникави очи, пълни с доброта и трепкащи от искри и живот. Висок и строен старик, но със запазен младежки дух, който проличаваше в движенията, по страните на лицето му, в мимиките, дори в начина, по който говореше. До него беше приседнал голобрад и гологлав, леко червендалест и благ по лик човек. Под якето, което беше облякъл, личеше фигурата на здрав и мощен мъж, въпреки понатрупалите се години. Той имаше вид на по-корав, но съвсем скоро се убедихме, че видът му бе по-скоро заблуда. Макиаж.

Пробудилият се по-рано в нас интерес надделя и наченахме разговор в посока традициите и религията.

-Направи ни впечатление, че младите целуват ръка на старите…

Започнахме разговора и оставихме изречението недовършено, някак в очакване.

-Празник е, честваме Рамазан. Младите целуват ръка на възрастние, за да получат прошка, ако са сбъркали в нещо.

-Значи традициите се спазват? Има уважение към по-възрастните?

-Спазват се, спазват се. Да. Има и уважение.

-Ако младите имат нужда от съвет, търсят ли житейския опит на по-възрастните, или са твърдоглави, както често се случва днес?

-Разбира се, че търсят съвет. Няма как сами да решат проблемите си, без да познават живота. Затова и възрастните са насреща, за да помогнат.

qzovir dospatЗапочнахме да се притесняваме. Сякаш не можехме да разчупим леда, но по-скоро бяхме омагьосани от авторитета на събеседниците ни. Те бяха олицетворение на мъдрост и опит, какъвто на нас, младите, ни липсва. Искаше ни се чрез тях да опознаем новия за нас свят, който въобще не беше нов, а съществуваше от векове. Само трябваше да пожелаем да се запознаем с него. Господата всъщност бяха отворени към нашето любопитсво, което внесе малко разнообразие в монотонността, царяща около тяхната пейка. По-късно се увлякохме в приказки с тях и неусетно изгубихме първоначалното си притеснение. В малкия, планински град чуждият се посреща с топлота, а не с озлобление и неприязън, както често наблюдаваме в ежедневието си.

Когато нашето притеснение караше току-що наченатия разговор да буксува, се появи и третият ни герой, за когото се хванахме като за спасителен пояс. Той беше спретнат господин, с риза, втъкана в панталона, кожен колан и плетени обувки. Засмян, сякаш тъкмо беше разказал любимия си виц. Ведро поздрави и се присъедини към нашата многолика и странно заформила се компания.

-За Рамазана искат да разберат, за религията – каза мъжът с каскета към новодошлия, сякаш освен да го въведе, да прехвърли топката в неговото поле. А той от своя страна веднага подхвана.

-Религията не можеш да я видиш в храмовете. Не в джамии, не в църкви е тя. В природата се открива най-лесно. Ето, на! Щъркелите как разбират от хиляди километри, че тук е пролет и е време да се върнат, а как осъзнават, че идва зима и е време да си вървят?

Господинът с каскета се включи отново:

-И кукувицата! Кукувицата спира да кука на 22 юни. Никой не я знае кога почва, но дойде ли 22 юни – замлъква. Край.

Загложди ни отново любопитство и поехме с нови сили:

-Казахте църква? Тук в града няма църква, нали?

-Няма. Имаме си две джамии. Всички сме мюсюлмани. Помаци. Наскоро построиха едната, преди една-две години. Другата не знам кога е построена. Стара е много. Откак се помня е там. Аз съм на 83 години – обясни ни човекът с каскета.

По пътя се зададе смугъл, млад мъж, хванат под ръка от жена, привидно на същата възраст. Спря се и поздрави с приповдигнат тон:

-Добър ден!

-Добър ден – отвърнаха му всички в един глас.

-Как мина? Ти защо не си пиян? – попита старикът с каскета.

Мъжът леко се олюля, а на лицето му се разля усмивка.

-Ааа, пийнал е!

-Добре е, добре е.

-Абе, щом си седи сам на краката.

-Тя, жената ме подкрепя – отвърна им и той и се разснесе лек смях

Размениха още няколко думи, пожелаха си притен ден и двойката отмина. Мъжът с каскета отново разясни:

-От сватба идват. Горе, в края на града. Циганче е, много добро момче.

-Значи се разбирате, няма разделение?

-Никакво. Всички сме задружни. Рядко ще видиш толкова спретната къща на помак. Циганите са много по-чисти. Българи, цигани – всички сме едно. Те само турците не ни харесват. Наричат ни помаци, презират ни.

tursko kafe

Бяхме изненадани предвид историите за престъпленията на ромите по малките населени места, за които сме слушали по медиите. В Доспат и околните села такива проблеми нямало. Не крадяли, търсели си работа, по честен начин искат да живеят. Господинът, който току-що се беше включил в разговора, допълни:

-Ако някой циганин дойде при мен и ме помоли да му услужа с пари, ще му дам. Знам, че няма да ме излъже и когато може, ще ми ги върне. Давал съм преди, ще дам и сега.

По едно време господинът с каскета стана, извини се и за кратко ни лиши от компанията си.

-Жена му го извика – съобщи полушеговито гологлавият му другар по пейка.

-Самолетът се командва от земята, а мъжът от жената – включи се с типичните си шеги третият ни герой.

Шегите са това, с което всички го знаят. Даровит е в това и през целия разговор пускаше през 4-5 минути някой лаф, гарниран с рима. Сподели, че пие по малко и допълни: „Като пия водка, имам груба походка!“. Толкова е богато хумористичното му творчество, че сам не знае колко майтапа е събрал в колекцията си.

След малко господинът с каскета се върна и отново се присъедини към нас.

-А колко са жителите на града? – позаинтересувахме се.

-Две, три хиляди. Не знаем вече. То всички млади си тръгват. Моят внук учи висше в София. Идва със снахата, помагат, когато не дойдат, сами си вършим работата. Е, сега е тук, чака ме да нацепим дървата и ще ходя да му помогна – обясни ни мъжът с каскетаи допълни – ето, той пък има три дъщери (посочи ни с поглед скоропристигиналия). Едната е в Гърция, другата в София, пръснати са.

-Така е – отвърна той – аз ходя да ги виждам, те идват, ама не мога да живея в София. Да не можеш да си откъснеш домат от градината, да прескочиш до приятел, когато искаш, да седнете да пийнете по ракия. Не е живот. Затворени в апартаменти. Не, не – потвърди ни приличащият на шегаджия събеседник.

-Едно време беше друго…

-Какво се промени?

-По Живково време беше друго. И цехове работеха, за всички имаше работа. Сега какво да ги съдим младите, че си тръгват. Няма с какво да си вадят хляба тук. Нищо няма. Аз 25 години работех като пекар. Всичко си имахме. Живков само едно лошо направи, че ни смени имената. Идват при нас и ни казват – вече няма да се казваш Фикри. Аз Фикри се казвам – сподели ни човекът с каскета – на майка ми искаха да ѝ махат забрадката. Как ще ѝ махат забрадката?! Жената на 80 години, тя все едно се е родила с нея. Не е хубаво. Ти как се казваше?

-Емилия – отвърнах.

-Ами, значи от днес си Емине. Виждаш ли? Глупаво е! Какво значение има името, какво ги бърка. То е нужно само да те разпознават в училище, на работа. Не разбрах какво им пречеше. Него например не го засегна така, не идваха да го пръскат с гореща вода и да го тормозят – допълни Фикри и ни посочи с поглед широкоплещестия си мълчалив другар.

-Така е. Аз бях в София тогава, работех като шофьор в СО „МАТ“. Нямах никаква представа какво се случва тук. Никой не ме беше закачал.

-А как се казвате?

-Камен.

Фикри се възмути.

-Не си Камен, бе. Кажи си истинското име!

След това шеговито вметна:

-Викаме му „Шопа“ или „Шопе“, защото е работил в столицата.

-Ами вие? – обърнахме взор към шегобиеца, а той ни отвърна с история.

-Аз съм пътувал много. Завършил съм двигатели с вътрешно горене, сега преподавах в местната гимназия. Тя, учителската заплата, само за салата… Но навремето много обикалях страната. Веднъж се заговорихме с една жена, когато бях на лекар в София и тя ме попита, ама без лоши чувства, любопитна беше. Попита ме защо съм си върнал старото име. Тогава ѝ казах – магарето, ако го кръстят кон, кон ли е? Не е! Магаре си е – засмя се той. И аз така. Евтим съм, ама съм Атем всъщност.

qzovir dospat 2

 

 

 

-Младите се вслушват в съветите на старите, не са вироглави. Повечето са момичета, ама то в цялата страна момичетата са повече. И в училището децата слушат, ама са много малко. Вече рядко се срещат семейства с повече от едно дете. Ама то и такъв ни е районът. Знаете ли, че Доспат е най-високопланинският град в България? – запитаха ни с лека гордост.

-Протичането на празника им ни напомни на разказите на бабите ни и дядовците ни за Великден и Коледа в тяхното детство. Богатите помагат на бедните, за да посрещнат празника. И днес събираме средства и помагаме на хора в беда, макар чрез смс-и в рамките на обществени кампании, задължително проведени под нечии патронаж. А онази лична инициатива, която присъства в малкото планинско общество, сякаш е изчезнала при нас, жителите на големия град.

-Така е. Традициите ги спазваме. Ето сега на Рамазана, всички носят храна в храма, празнуват. Който с каквото може помага на нуждаещите се. Без изключение. Ходят си на гости хората. Спазват правилата. Ако целунеш жена например, язък ти за Рамазана.

-Е, как ще е фалшив? Точно при вас е по-истински, отколкото в големия град. И традициите спазвате, и уважението към възрастните го има и във вярата и религията – по-истински сте. А и живеете сред природата.

-Фалшив!

Попитахме ги и за носталгията, не разбирахме какво ги караше да я изпитват и щом животът е бил по-стойностен тогава, то какъв е днес. Атем ни отвърна отново през смях.

-Разбира се! Няма да се срещне някой да излъже. Всички се познаваме и се знаем кой е въшкар и кой не е.

-Тук имате задружно общество, познавате се. Наистина ли всички са искрени в думите си и действията си и няма да излъжат?

-Може и да е заради времето. Тук дори и през зимата през почти през цялото време е слънчево. През зимата като тръгнете от Батак надолу навсякъде мъгли, облаци. А тук е меко, слънчево и студът не се усеща. Закътани сме в планината и нямаме ветрове. Нашият край е най-слънчевият в цяла България.

-Ами за какво да се ядосваме, като ще ни мине? Ако няма да ни мине, да се ядосваме, ама то …. минава. – отново на майтап ни отвърна Атем.

-Добре, но как всички тук сте щастливи и усмихнати? В магазина, в сладкарницата, в ресторанта и аптеката. Какво ви кара да се усмихвате?

Беше ни интересно. Бяха страдали, все още таяха в себе си болка и възмущение от Възродителния процес, а въпреки всичко говореха с неописуема носталгия за миналото, за Живковото време. Започнаха да ни разказват без да ги питаме, въпреки, че таяхме надежди да стигнем и до тези дълбини на душите им. Изглеждаше, че животът сякаш за тях беше различен. Напук на всичко обаче усмивките им бяха като неразделна част от тях, не можехме да си го обясним и отново се заинтересувахме.

-Разбира се, че доброволно! – отвърна Фикри. – Че кой ще се даде доброволно да го измъчват, да го пръскат с гореща вода? Много хора измъчваха. Някой не издържаха и си заминаха.

-Как така доброволно? – учудено попитахме, знаейки как властта организирано е редяла хората по милиционерските управления, за да сменя имената на хората.

-Хората доброволно си сменяха имената.

Фикри допълни:

-Знаем! – отвърнахме ние, макар да го бяхме прочели и научили наскоро и продължихме с въпрос за многобройните чешми в региона.

cheshma 2-Чешмите осигуряват вечен живот за починалите. Децата ги правят в чест на родителите си. Те са дар както за живите, така и за починалите.

-За някой щастлив повод не се ли прави чешма?

-Не се прави за такива неща. Те се правят, за да увековечат нечии живот. Я някой да остави нещо след себе си за хората, я в чест на някой починал.

-За миналото говорихме, а помните ли какво беше преди да се построи язовирната стена?

-Какво беше, ами полета с насаждения и река по средата. Реколта имаше. Нищо друго.

От управителя на базата, в която бяхме настанени, научихме, че през Втората световна война долината е била много удобна за германците. Имало е военно летище, откъдето са пращали самолети да нападат Гърция.

-Ами сега какво е? Какво правите, как се разнообразявате? Язовирът е на близо, ходите ли да ловите риба? – продължихме разговора си.

-Ами, риба! Други я ловят рибата. Някои ходят да берят билки в гората, за да си направят после чай, други гъби берат. Вечер се събираме. На гости си ходим, по-рядко в ресторанта, защото е много скъпо. 100 грама ракия – 2 лева и лимонадата отгоре… А като си я вземеш от магазина – друго си е. Пък и то 100 грама само да те раздразнят. Той, Шопа изпива по половинка на вечеря. Те, нашите жени не пият много, де

-Домашна ракия нямате ли?

-Нямаме. Лозята са надолу в равнината – отговори Камен.

-А овошни дървета не отглеждате ли по дворовете си?

-Малко са и няма за ракия. Някое ябълково дърво най-много да вирее.

-Хапваме вечер, гледаме малко телевизия и лягаме. Какво да правим? Стари сме вече – обясни ни Шукри, продължавайки за това как протича животът.

-Той, Шукри ага ляга рано, че сутрин се събужда в 4,5 часа за молитвата. – разясни ни Камен.

-Ех, тази година и аз осъзнах, че остарявам. 79 направих скоро.

Камен се включи:

-Е, какво се оплакваш. Да сме живи и здрави да стигнем и ние твоите години.

-Е, защо да не сте? – отвърна Атем, който впрочем бе най-младолик от всички.

По улицата отново премина жител на Доспат. Те му викнаха, но той само махна отдалеч и тръгна нанякъде.

-За лекарства отива. – обясни ни Шукри

-Едно време дай му само кебапчета, са‘ само апчета. – допълни Атем.

Случи се да замълчим. Всеки понесен в собствените си мисли, когато Шукри ага наруши мълчанието.

-А на вас как ви се струва тук?

-Страхотно! Толкова е спокойно, хората са мили, всички се разбират…

-Разбираме се, да. Ето тук ни дадоха пейка да седим пред бившето районно. Полицаите са наши момчета, какво да ни кажат. Преместиха полицейското в нова сграда, а тук понеже е близо до вкъщи, ни позволиха да си седим. Тук и изкарахме зимата. Те, зимите се топли…

-Заради язовира – вметна Камен.

-Ами, заради язовира. Такива са си били винаги. Седяхме си пак на тази пейка. Лятото бягаме от слънцето, зимата го търсим и така…

Настана отново мълчание, часът наближаваше 19:00. Не знаехме отколко време сме при тях. Към нас неусетно се бяха присъеднили още двама мъже, които бяха поздравили почти незабелязано, приседнаха и се бяха заслушали в разгвора ни. Нямаше смисъл да стоим повече. Беше ракиено време, а и бяхме получили повече от това, което искахме. Пожелахме им лека вечер и благодарихме, а Камен ни каза:

-И пак да дойдете. На 20-и август имаме събор.

-А! Аз имам рожден ден на 19-и.

-Ами тъкмо, елате. На улицата няма да останете. Туристите идват именно лятото. Ходят на палатки, в близост да града, по-евтино е от хотел. Ама вие не се притеснявайте, ако няма къде да спите. Щом някой ви види, че сте замръкнали, ще ви прибере. Тук е така. И нещата да си ги забравите. Никой няма да ви ги докосне. Най-много да ги занесе в районното, че по-лесно да ги намерите. Елате на събора. Весело става, песни, танци.

Обещахме, че някой ден пак ще се върнем. И се сбогувахме с тях. Не попитахме за истинското име на Камен, нито защо Шукри беше „ага“. Мислихме си и да ги помолим за обща снимка, но не го направихме. Хората казват, че една снимка понякога заменя хиляди думи. Друг път обаче словото е художникът, рисуващ образи в съзнанието ни. А ние искахме да порисуваме.

Автори: Емилия Илиева и Калоян Гуглев 

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to