На гости в Ковачевица – втора доза летни родопски разговори

Пристигнахме в Ковачевица. Преди да предприемем пътуване към родопското село, дълго гледах снимки, запечатали пейзажа. Поляни, обагрени от цветовете на горски билки, китни дворове, старинни къщи с каменни покриви, калдъръмените улички, които тук-таме разкриват плавните нежни извивки на околните хълмове. Хълмове, които обгръщат в ласкава прегръдка, но и позволяващи на погледа свобода, която пълни очите и душата. И все пак, когато пристигнах бях опиянена от спокойствието и красотата, които витаеха наоколо.

Мигновено се запътихме към църквата, чиято белота искреше под юлските лъчи и ни привличаше безгласно. По-късно разбрахме за местните сказания, според които в Ковачевица никога не е стъпвал крак на османлия. Това е и причината макар селото да се намира в Западните Родопи, в него да има църква, но не и помен от джамия.

Пристъпихме към портата на църквата, но тя се оказа затворена. Леко разочарование плъзна като студена тръпка по кожата ни, но някак неусетно размина. Приседнахме на един каменен дувар и започнахме да поемаме духа на заобикалящото ни, когато покрай нас премина възрастна жена, водеща след себе си младо семейство с две момиченца. Спряхме ги, за да попитаме за църквата.

Оказа се, че храмът е действащ, но е с отворени врати единствено през уикенда. В случай, че има желаещи да го посетят през делничен ден, трябва да потърсят из центъра жената, която се грижи за него. Отново за момент почувствахме онази хладна тръпка, но в този момент жената подхвърли сгряващо предложение: „Ако искате, елате заедно с тези хора у дома, за да видите една реставрирана къща.“

Решихме, че вероятно става въпрос за някой малък семеен хотел, успял да запази автентичната атмосферата на Ковачевица. Погрешно сметнахме, че ще се окажем потенциални клиенти в очите на инак благата и усмихната жена, но – изненада! Излезе така, че не във всяко предложение се крият користни цели, ала горчивият опит от големия град ни караше да бъдем резервирани и подозрителни.

Последвахме ситните и бързи стъпки на безименната жена, ненадейно изникнала на пътя ни. Скоро стигнахме пред дървена порта и само след миг се озовахме в двора, откъдето започна нашата туристическа обиколка в лятната къща на двама професори по мениджмънт от Софийския университет. Имената им така и не научихме, сякаш за да се запази магията на неочакваната ни среща, но разказите им ни накараха да заживеем в непознати отминали времена.

И историите започнаха – интригуващи и завладяващи, на пръв поглед несвързани – като отделни щрихи, които едва по-късно оформят цялостната картина. Те не секват нито за миг. Има толкова за разказване, толкова за споделяне, вълнения, обичаи и традиции, история и архитектура, природа – всичко се сливаше в потока от думи, за да предаде пулса, диханието, облика и сърцето на Ковачевица. За да заживеят в нас, за да открием Ковачевица.

Плахо пристъпваме през прага и очите ни се приковават върху пъстрите престилки и плетени чорапи, окачени в прохладните сенки на приземния етаж. Проследила посоката, в която взорът ни е устремен, думите потичат като близката река Канина – бързи, бистри, непознати, преодоляваща острия пресечен планински район.

„Знаете ли, през 20-та година се приема закон в Турция, Гърция и България? Законът е следният – който, където живее – е такъв, каквато е държавата. Българите в Гърция са гърци, турците в България са българи, българите в Турция са турци. Гърция и Турция абсолютно желязно спазват закона… за разлика от България.

След 9-ти септември, вие сте много малки, няма как да помните. Не говоря за 20-те години в България, когато помаците са ги прекръстили, при това много от тях доброволно са приели промените. В целия смолянски и родопски край не е предприемано решение за тази дейност от централните – правителство и царството, просто са съществували страшни будители, и то в лицето именно на ходжите. Те първи казват – ние сме българи, и започват да приемат християнството и чисто български имена. Сами! Образуват се така наречените групи Дружба „Родина“, които не са с устройството на партия, а представляват организация на селяните. По този начин тръгва от само себе си процесът към побългаряването. Отдолу нагоре. Обаче след 9-ти септември, Комунистическата партия казва така: „Всеки трябва да има правото да се самоопредели! Ние сме демократични.“

Аз например много обичам да питам хората: „Кога си мислите, че е построена джамията в село Горно Дряново (съседно на Ковачевица)? Кога например?“ И всички казват: „О, много отдавна, под турско робство.“ Не! През 1952 година. Представяте ли си? Не си го представяте. Джамията е построена с помощта на Комунистическата партия, защото хората трябва да имат свободата да се самоопределят. Това е и причината организацията Дружба „Родина“ да бъде забранена, просто от стремеж към демокрация.

Сега в момента, тази Дружба „Родина“, отново е възстановена, има си централно ръководство и съществува по много помашки села в региона. А тяхната култура е българската. Всички тъкани, които ще видите и на горния етаж са запазени в помашките къщи. Това са тъкани, които помаците до ден – днешен правят: чорапи, престилки, тази цедилка, в която са носели преди децата, а днес – сеното, козяци, китеници, всичко това е запазвано в помашките къщи.

 

Аз бях много изненадана, защото не го знаех, но когато падаме под османско робство, се забранява на българите да употребяват в тези тъкани багри, извън цветовете на козата/овцата – белият, кафявият, черният. Не може да сложиш жълто, не можеш червено, оранжево, зелено, синьо, но ако си помак – е позволено. Затова в помашките къщи се запазва традицията.“

Погледът ни продължава да шари и да докосва всички кътчета, всяка материя, всеки обект. А въпросите ни се множат като годините, които ни делят от това изпъстрено от събития минало. Не знаем откъде по-напред да започнем, но явно очите ни говорят вместо нас. Вниманието ни е приковано и предусетила въпроса, нашият любезен гид започва да пояснява.

„А това ли!? Това са козяци. Те се правят от козината на коза. Тъкат ги, но когато са готови изглеждат ужасно скучни и абсолютно гладки. За да се постигне този ефект, се носят на тепавица, там от силната вода изниква косъма, който ги прави такива. И всеки козяк си има име – Златна есен, Цветната градина, Брезнишките трупчета, Огънят, Божественото око, като в тези тъкани са влагат наследство от тракийците, тракийски мотиви, които са преминавали в българите. Например видите ли геометрични фигури, да знаете, че това е наследство от траките.“

Ненадейно сведенията за тракийската култура се смесва с българското, то от своя страна преминава към бита и неволите в помашкото ежедневие, а козяците се преобразяват на престилки, за да може разговорът ни да продължи.

„Помашките престилки могат да се познаят по пайетите, това определя принадлежността им към традицията на мохамеданите. Няма обаче да видите момиче, което да носи шалвари. Едно време, когато ние дойдохме в района, 70-те години, помакините носеха шалвари до коленете и задължително цветни престилки. Днес те не носят традиционните престилки, а кръгли басмени престилки, с дантела. Така обаче са облечени само жените на около 40-годишна. Самите те казват, че ще са последното поколение, което ще носи шалвари.

След промените всичките си върнаха имената. Само един-двама си запазиха старите. Спомням си, имаше едно момче, което се казваше Радостин… Радостин Манев. Когато дойде 10-ти ноември, нашата Манева пристига накачулена, мъжът ми казва: „Абе, Манева, ти си се направила на истинска маймуна. Така ли ще ходиш в Париж?“ Нали свободни сме, ще ходим, където искаме. И тя знаете ли какво каза? Понеже ни е много близка, ни каза: „Така ни наредиха!“. Това е достатъчно. Това не е демокрация, това е безредие, хаос, анархия.“

Но в този дом не цареше хаос и анархия. Жената се усмихна с леко притеснение и извинително каза: „Нещо ми замириса, отивам да видя яденето да не загори, вие се качете на втория етаж. Само се събуйте, ако може. Ей сега идвам.“ И бързо изчезна.

Подхванахме да изкачим уютно проскърцващите дървени стъпала и се озовахме на втория етаж, където ни посрещна възрастен господин. Обграден от традиционни шевици, пъстри черги и покривки, той тихо седеше зад своя лаптоп. Приветства ни съвсем необезпокояван, сякаш не бяхме напълно непознати, нахълтали и разрушили уединението му, а част от редовното обкръжение. Извинихме се и благодарихме за гостоприемството и продължихме:

Наистина сте създали един рай. Просто приказка!

А той ни отвърна:

Вижте какво, ние рай не сме създавали. Ние възстановихме един рай! Възродихме го, не за да живеем в него. Нещата, които сме събрали не са, за да ги отнесем в гроба, а за да приемем всички с отворени врати – да дойдат, да се докоснат и да видят.

Всеки от нас вътрешно ликуваше, че е успял да се превърне в повече от турист, попаднал в Родопите. Пътят ни беше отвел към домашната топлота, обаянието на думите, живия дух на историята и не на последно място – към дълбокия сърдечен и пълнокръвен контакт с хората.

Мъжът ни попита къде е останала съпругата му и след краткото ни обяснение, дойде въпросът: „Тя разказа ли ви за връзката между Ковачевица и Велико Търново?“ Задружно отвърнахме, че е споменала само за връзката между Ковачевица и Батак, за това как след Баташкото клане много жители на Ковачевица са помагали на оцелелите с финансови средства, с покрив над главите и са предприели грижи към невръстни сирачета, които са осиновявали.

Господинът изслуша пълните ни с вълнение и захлас преразкази, а след това допълни: Това е така, но Ковачевица има силна връзка и с Велико Търново.

„След като Търново пада под робство през 1393 г., част от хората, които са проектирали, които са строили и поддържали дворците там, част от този еснаф идва насам в горите на Родопите, като след това слизат в селото. По онова време тук е автаркия и никой не е смеел да идва насам, защото горите са били непроходими, а пътят е бил само един – старият Римски път. Тогава са имали три материала: дърво, кал и камък.

Първото, което търновските преселници са направили, е мръсната вода от канализацията да излиза навън, а тоалетните да бъдат на етажа. Тук на третия етаж има тоалетна, а канали са изградени по всички улици. Така не са изливали директно мръсната вода в река Канина. Тя първо е преминавала през огромни кухини, разположени отдолу под къщите, след като премине оттам, се отделят едрите отпадъци и водата изтича значително по-чиста в реката. Можете ли да си представите? Системата е изградена на базата на техния предишен опит и това се случва 400-500 години преди нас! Това е първото ноу-хау. И тук няма болести, няма нищо.

Второто значително подобрение е извършено в строителството. Районът е сеизмечен. Когато дойдохме тук, разхвърлихме всичко, за да започнем от основите. Беше останала само дървената ферма (ферма – скелето, гръбнакът на къщата). Когато има земетресение, тази ферма поема кинетичната енергия и горе се погасява от тиклите (плоски каменни плочи, които имат функцията на керемеди). И знаете ли колко тежи покривът ни? 34 тона… та това е един танк. Това е второ ноу-хау. Тук няма паднал комин. Ако трябва да се прави ремонт, фермата позволява да се предприеме само локална дейност, без да се събаря целия зид. Дървените летви между камъните пък позволяват да се разпредели равномерно натоварването и спомагат за спояването между самите камъни.“

Излишно е да описвам удивлението, което ни владееше в този момент. Виждахме и тоалетната и тиклите, но съзнанието ни привидно отказваше да асимилира информацията, но историите не секваха: Тук често минават учители и казват: „Вижте какви богати хора е имало тук!“, а то – беднотия, невероятна беднотия! Как я правят цялата къща, събират цялото село и всички помагат.

„Да!“ – допълни появилата се по-рано съпруга.

Ето например тази дървена масичка, тя принадлежи на рода на мъжа ми, и е над 100-годишна. Виждате ли обаче колко е ниска? Така са сядали на земята, за да е притиснат стомахът и да не се яде много, защото тогава годините са били много тежки и бедни.

Неусетно от масичката разговорът се пренесени в непосредствена близост до пещта.

 

А тази пещ беше почти рухнала. Тя е дълбока и много голяма. На месец само два пъти са я използвали, защото се нагрява много бавно и трудно, а и много материал е необходим, за поддържане на огъня. Другото е важно е в нейната конструкцията . Тя не заема място в жилищната площ, защото излиза навън, над улицата. Много хора, които не са местни и не са запознати, като минат по улицата и казват: Ама, че глупост, какъв е този покрит балкон. Да, ама не е балкон.

Случайно погледнах часовника и видях, че неусетно сме прекарали над два часа в този приказен свят. Минаваше обяд и беше време да си вървим. Благодарихме горещо и след една затворена порта, няколко калдъръмени пресечки и малко парещи слънчеви лъчи, вече посрещахме табелата, оповестяваща края на селото. Но какво значение имаше една табела, когато Ковачевица се превърна в нашата приказка без край.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to