Най-добрите филми за плач или топ пет есенни ленти

Октомври изведнъж ни налегна с мъглите си, а във филмово отношение прекъсна установената ни през лятото приятна връзка с лежерните комедии и бомбастични блокбъстъри. Това съвсем не е лошо, защото ни предостави безкрайно предразположение към непрестанни филмови маратони в жанра на дълбоката драма и още по-непрестанен плач в компанията на добри филми и носни кърпи.

Представям ви най-добрите пет филма, на които ще си поплачете в количества, съизмерими с дъжда навън. Моля ви да не гледате всичките пет наведнъж и да пиете доволни количества вода за превенция на дехидратация. Пригответе се за сълзи, плач, вопли, сополи и много добро кино!

Полет над кукувиче гнездо (One Flew Over the Cuckoo’s Nest, 1975)

Били? Били! Най-честата причина за силен плач в този филм е въпросният герой. Разбира се, Макмърфи и Вожда също се явяват добра причинa, защото носят надеждата и свободата в образите си. В “Полет над кукувиче гнездо” всяка една секунда щеше да е безкрайно тъжна, ако лентата всъщност не акцентираше върху свободата на духа.

Пречупването на точно тази свобода натъжава най-силно в последните минути от “Полет над кукувиче гнездо”. След като сте поплакали доволно за нея обаче, ще заплачете и от радост, когато тя възкръсне в очите на Вожда. И тук не става въпрос само на личната свобода на героя – духовна и чисто физическа, но и за наследството на любимия Макмърфи. Дори и да имате каменни сърца обаче и да не възнамерявате да гледате този филм като висша форма на мазохизъм, все пак го препоръчвам, заради впечатляващото изпълнение на Джак Никълсън.

Пианистът (The Pianist, 2002)

Всеки филм, който започва с музика на Шопен, задължително носи голям рев на аудиторията си. Ако на фона на Шопен пък избухват бомби, прозорците се чупят, а по героя на Ейдриън Броуди падат парчета мазилка, плакането ще е отвъд голямо. Шегата настрана – “Пианистът” на Роман Полански е от онези филми, на които не искаш да плачеш, за да не петниш ничия памет и лична болка.

От друга страна режисьорът Полански се е постарал така усърдно да ни представи максимално детайлно и емоционално живота на полския евреин през Втората световна война, че е невъзможно да сдържим сълзите си. “Пианистът” проследява историята на пианиста Владислав Шпилман, който с късмет и много помощ успява да оцелее през Холокоста. Освен с брилянтна игра и осквернително тъжни сцени, филмът ни разплаква с дълбоката си реалистичност, обвързаност с темата и осезаемото си мнение.

Марли и аз (Marley and Me, 2008)

Не се съмнявам, че сте чували, прословутата интернет шега, че когато човек умира във филм, никой не се натъжава особено, но когато нещо се случи на куче, публиката плаче със крокодилски сълзи. Да. Да, това е истина.

Марли е абсолютно неконтролируем лабрадор, който получава също толкова неконтролируема обич от стопаните си и им дава дори по-неконтролируема любов под формата на прегръдки и сдъвкани предмети. Тонът на филма до самия му край се лакатуши между жизнерадостен, забавен, реалистично човешки и непревзет. Разбира се, тогава лентата стига до частта, която ме накара да плача, заровена в купчина тъга и носталгия. Очите на Марли, когато трябва да бъде приспан, са същите като онези на първото силно обичано от всеки един от нас кутре. А тези очи не са леснопоносима гледка.

Никога не ме оставяй (Never Let Me Go, 2010)

Докато гледа този филм, средностатистическият зрител изпитва физическа болка. В някакъв момент тази физическа болка се превръща в това, което ще избера да нарека „як рев“. Това е от онези филми, които дори и да проявим мазохизма да изгледаме веднъж, няма да се излъжем да повторим. Най-парадоксалното е, че ако съдим по трейлъра на лентата, ще решим, че “Никога не ме оставяй” е романтична драма за неосъществената любов. Ех, де да беше!

Истината обаче е различна. “Никога не ме оставяй” е притеснителна, тъжна, смущаваща, отвратителна антиутопия. Всеки отделен главен герои – Кати, Томи и Рут, може да бъде разглеждан като отделна драма. Тяхната обща история е една споделена житейска драма. Цялостната картина представлява антиутопичен свят, в който деца се отглеждат, за да се превърнат в донори. Точно така – вземете обикновения драматичен филм, умножете драматичността му три пъти, дайте на тази драма фантастична нотка. Резултатът е филм, който предизвиква гадене и много, много сълзи.

Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син (The Prosecutor the Defender the Father and His Son, 2015)

Всеки филм на Иглика Трифонова е пропит с толкова много искреност, че е трудно да не заплачеш. “Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” е направен по действителен случай и предизвиква така силна и разностранна смесица от емоции в зрителя, че го превръща в емоционален отпадък, който диша и живее, за да е съпричастен с героите му. Прокурорът носи надеждата за справедливост. Защитникът надеждата, че леденото сърце може да се стопли. Бащата – любовта,  неговият син – отчаяние и сълзи за нас.

Всеки един герой във филма предизвиква симпатия, мотивите за действията и бездействията им са железни. Актьорската игра е обяснимо отвъд добра предвид самия актьорски състав. Цялата лента е създадена с осезаема студената тъга в събитията, които проследява. Зрителят усеща надежда и отчаяние едновременно. Сюжетът му е истински, близък, познат, болезнен. Предизвиква ярост, предизвиква плач. Пригответе си носните кърпи!

***

Опитах се да установя приятно ведър тон в този текст, но се оказа трудно начинание. Ако все пак сте останали цели след изчитането на толкова много думи за такова количество сълзи, ви предизвиквам да изгледате петте филма ударно и наведнъж. Ако ли не – пийте чай и наблюдавайте огнената игра в камината, за да приемете идеята за ниските температури и жълтите листа. Честита есен! Добри филми идват през зимата!

 

Илияна Маринкова
изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to