„Не е препоръчително да се обиждат котки“ – грациозно криминале и хумор на четири лапи

12.08.2018

Има книги, към които посягаш чисто интуитивно – такъв беше и моят случай с романа на Елена Михалкова „Не е препоръчително да се обиждат котки“ от издателство „Еднорог“. Като някой, неосъществил все още мечтата си да има котка, и който често е оприличаван по характер на такава, нямаше как да не бъда привлечена от заглавието, остроумната корица и сюжетът, който ни пренася сред театрална трупа и последиците от убийството на един драматург.

Книгата ни среща със Светлана (накратко – Света) – фотограф, чиито дни са посветени на работа. Това обаче не го разбираме от дълги описания, които ни правят свидетели на ежедневието ѝ, а от нейния най-добър приятел Алексей, с когото тя прекарва време, ако не е заета със снимки. Веднъж, в преследване на поредния кадър, пред погледа на Света се появява коте, сякаш за да я спаси от самотата ѝ и изведе нейния живот към посока, каквато тя никога не си е представяла.

Макар и безмълвен, котаракът Тихон се превръща в ключов герой. Неговите мисли са проекция на стопанката му, а общуването помежду им е очарователно с размяната на реплики и реакции. В адаптирането на Светлана към живота с котка у дома лесно биха могли да се припознаят собствениците на тези животни. Пакостливите изпълнения на Тихон обаче са поднесени с много хумор, а авторът се възползва от тяхната абсурдност, за да опише колко любопитни и неподправени са котките. Затова и без съмнение можем да определим романа като обяснение в любов към тези създания.

Освен разнообразие, котаракът внася и опасност в живота на Света. Благодарение на Тихон, нищо неподозиращият фотограф става свидетел на улика, свързана с убийството на прочут драматург. Когато някой за втори път се опитва да убие Светлана, тя и Льоша (както главната героиня нарича Алексей) отхвърлят версията на полицията за съвпадение и се впускат в собствено разследване.

Заподозрян е целият екип, който подготвя представление по пиеса на покойника. Разнищването на престъплението отвежда Светла и Льоша както при театрални величия, така и обикновени възрастни хора от руските села. До голяма степен удоволствието от романа не е от тръпката и опасността от разследването – в книгата присъства само един епизод, в който поглеждаме през очите на убиеца преди да стане ясно кой е той. Добре прекараното време с историята всъщност се дължи на хумора в диалозите, описанието на ситуациите и обаянието на героите.

Независимо дали се намираме в компанията на превзета актриса или неподправена баба и нейните животни, Елена Михалкова описва двата свята колоритно и достоверно. Така няма как да не повярваме в героите ѝ, за които тя пише на достъпен език и с любов, независимо дали водещата им характеристика е положителна. Като добавим някои елементи от  бита и начина им на изразяване, започваме да чувстваме образите още по-близки до нас.

Те са разноцветни и ярки в своята индивидуалност, а при общуването с всеки от тях научаваме подробности за главната героиня. С припомнянето на истории от детството и близкото минало на Света и Льоша се смеем и ядосваме, затвърждаваме вярата си в безусловното приятелство между мъж и жена, макар и не за дълго – когато обаче това е в името на сюжетното действие, сме склонни да простим.

Романът ни запознава отблизо с тъжната страна на славата, противопоставя таланта на амбицията и разглежда колко далече сме готови да стигнем, за да запазим едното и удовлетворим другото. Той лесно ни привързва към героите и приключва по-бързо, отколкото ни се иска, погалвайки нежно с топлината си на интелигентно забавление, каквато невинаги присъства в книгите, излизащи през лятото, но е необходима всеки сезон.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Вяра ЖелязковаГеорги Стаматов – познатият и непознат писател в българската литература01.10.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE