Ревю на „Не се сбогувам”, книга от Борис Акунин

Противоречивите лица на революцията. Правда, истини и един благороден мъж в опит да разбере всяка една от тях

„…Ако бурята носи кораба в правилната посока, не се бори с нея, а разпъни по-добре платното…”

Много болни теми от миналото биват разглеждани плоско и повърхностно, а често и криво разбирани. Една от тях, която изключително силно разбунва духовете у нас и веднага „запалва” невидима страст у хората, е революцията в Русия и последвалият я комунизъм.

Материя, за която и аз самият си мислех, че имам достатъчно уплътнено с легитимни факти и аргументи, мнение. Уви, собствената ми илюзия беше разбита, а възгледите ми по темата претърпяха уникални метаморфози, като някои от тях се избистриха, а други смениха съвсем посоката си. Според мен отговорно и добре написаната книга не само може да разтърси емоционалният свят на човек и идеите му, но и рамките, които налага на мисленето си.

Книгата „Не се сбогувам” от Борис Акунин, която излиза на роден език, благодарение на издателство „Еднорог” е четиво точно от този тип.

„…Знаете ли, аз нямам претенции към лошите хора. С тях всичко е ясно: на страната на Злото са. Обаче ми е тежко да гледам онези добри хора, които не са умни или са слаби. През дългия си живот стигнах до извода, че на Злото повече му върви с последователите, отколкото на Доброто. И дезертьорите от армията на доброто са доста по-многочислени. Това е ясно и от физическа гледна точка. Падението се постига по-лесно, отколкото възходът, подчинението е по-лесно от съпротивата…”

Макар, за мен това да беше първа изненадваща среща с руския автор, съм убеден, че за много от читателите, писателят, литературовед и преводач Григорий Чхартишвили с псевдоним Борис Акунин е не просто разпознаваемо, а любимо име. Носителят на приз „Писател на годината” за Русия (2000 г.), превеждан и четен в почти цяла Европа, добива солидна популярност най-вече заради историко-криминалните си повести от серията за приключенията на Ераст Фандорин, част от които са дори екранизирани. Сега е моментът и да споделя за всички отколешни почитатели на Ераст Фандорин, че в „Не се сбогувам” екстравагантният и запомнящ се герой се завръща, макар и за последно – с пълна сила и главозамайващи приключения на каквито само той е способен.

„…Единственото, което е необходимо, е да се премахне звеното между труда и хляба. Достатъчно е да се смаже главата на хидрата на държавата, да се нанесе удар тук, в Москва, и хората в цялата страна ще уредят живота си. Болшинството ще поиска да живее близо до земята, да диша чист въздух, да възпитава децата си на воля. Десетки хиляди комуни ще се самоорганизират и ще живеят както поискат, според вътрешна договореност. Като нашия артел. А в градовете ще останат само онези, които искат да работят с машини или да се занимават с наука. И също ще се самоорганизират. Ето какво е истинската революция!…”

Макар да е 480 страници, книгата съдържа 4 отделни истории, които са  силно и логично обвързани откъм смисъл, обстановка и персонажи. Всяка от тях обаче има свои атмосфера, значение и роля за общата концепция на романа.

Цяла Русия е разтърсена от събитията около развихрилата се Октомврийска революция. Животът вече се подчинява на други норми и възгледи. Остатъците от старото стават все по-несъвместими с принципите, които налага новият ред. Сблъсък, който създава истински хаос в рухналата империя. Цялото обществено и екзистенциално опустошение е представено детайлно, посредством множество случки, събития и въвлечените в тях герои. Акунин е умел разказвач, който успява да заложи безброй дребни, но пробуждащи интереса сюжетни обратни и изненади.

Това, което е водещо при емблематичния автор на детективски и крими истории, е зашеметяващата динамика, с която развива действието във всяка от мини новелите в рамките на цялата творба. Богата палитра от усещания преследва читателите страница след страница. Хумористични ситуации биват заменяни от затрогващи сцени. Епизоди, които оставят без дъх и думи са последвани от такива, които хвърлят в дълбоки размисли.

„Първият и най-важен дълг в живота на човека – това е благодарността. Тя е преди всичко.”

Похвален за Акунин е съвършеният обективизъм, с който разглежда темата за революцията. Той не само показва всичките ѝ страни, но и го прави от различни гледни точки. Реално всяко едно тълкувание на комунистическата идея бива представено в своята същина, като всяка от четирите истории се явява разчупваща призма.

„…‒ По дяволите театрите – възкликна Громов и широко махна с ръка. – Погледнете само какъв театър е наоколо! Днес целият свят е театър…”

Творбата започва първо с излагане на „Черната истина”, а именно история за най-крайния клон на анархистите от революционното време, противопоставящи се пряко на болшевиките. Тук, благородният Ераст Фандорин, който все още защитава старите ценности, в опит да възстанови честта на една възрастна двойка, връщайки им важна семейна принадлежност, ще се сблъска с анархиста Арон Воля. Интересна среща, която хвърля сериозна светлина върху възгледите на „черните”, които са отразени чрез разнообразно количество персонажи. И докато тази история е съсредоточена повече върху експозиране на околния свят и цялостно представяне на това, в което се е превърнала разтърсената от революция Русия, то същинския екшън тепърва предстои във втората новела.

„…Маса философски си помисли: вълкът също влиза сам в овчарника и избира коя овца да отмъкне, а останалите стоят мирно, чакат и дори не блеят. Наистина, всеки сам си решава какъв да е в този живот: овца, вълк или човек…”

 

„Червената правда” прави остър завой в действието. Тук главните герои са самите болшевики. Акунин успява да ни представи не просто тяхната гледна точка за нещата, но и да ни поведе по стъпките на една контрареволюция, която застрашава временно установения червен ред. През погледа на контраразузнавачът Романов читателите ще имат уникалната възможност да се запознаят с начините, по които се организира и осуетява държавен преврат. Историята е наситена със солидна доза авантюристичен и боен дух, но в същото време крие и своите топли и сантиментални ситуации, които отварят много противоречиви мисли, относно революцията и начините, по които съпоставя и променя хората.

„…Късмет – това е когато ти се е паднал най-добрият от наличните варианти. От наличните, разбирате ли?…”

„Зелената правда” пък измества фокуса от Москва, която е епицентър на революционните събития към далечните граници на страната, откъдето майсторката в успешната дегизировка Мона, ще даде всичко от себе си, за да напусне ада, в който се е превърнала бившата империя. Трудностите по пътя ѝ – някои предвидени, а други не, ще бъдат от всякакъв характер, но една среща с мистичен и необикновен мъж ще даде съвсем друг развой на събитията.

„Бялата правда” е последната новела от книгата, в която всички линии се свързват за един леко казано епичен финал. Или пък не съвсем.

„…Но що за живот ще е това, ако няма проблеми? С какво би се отличавал от смъртта?…”

Дори да не сте запознати с досегашните приключения на Ераст Фандорин и да не сте чели нищо от Акунин, тази книга със сигурност ще привлече вниманието ви и към автора, и към стихийната сага, предхождаща този епохален завършек. Едно от отличаващите качества на автора е умението му да смесва най-добрите черти от класиката и съвременните книги. Неслучайно и Ню Йорк Таймс пише за „Не се сбогувам” -“Ако Пушкин беше опитал да напише детективски роман, може би щеше да се получи нещо подобно”. Творбата вече може да бъде намерена по книжарниците. Но съвсем скоро за нея ще се говори толкова много, че има огромни шансове бързо да се изкупи. Както винаги става с книгите, които имат онова ценно качество – да вълнуват хората.

„…Мона се обърна с гръб. Разбира се, много е приятно да се чувстваш под нечия закрила, но по-добре е да не свикваш. Човек е истински свободен, когато не зависи от никого…”

Делиян Маринов

е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to