Красотата на „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов

12.03.2015

Нощем с белите конеПреди години вкъщи намерих стара книга с красива синя корица. Знаете – буквите на заглавието са сякаш вдълбнати в нея, а страниците миришат на минало. Беше сборник на Павел Вежинов, който години четях отново и отново. „Белият гущер”, „Синият залез”, „Езерното момче”, „Бариерата” – препрочитах ги десетки пъти, толкова, че от някои от тях знаех цели пасажи и често пъти ги цитирах, защото те искряха в съзнанието ми. А името на Павел Вежинов винаги свързвах с една лека тъга – тъга, която всеки от нас носи у себе си, с носталгия и сантимент, които не отблъскват, а топлят.

„Една грамадна нощна пеперуда бе кацнала върху чугунената дръжка. Крилцата ѝ бяха кадифени и мъхави, антенките на пипалцата – с жълти връхчета. Младежът посегна към нея, но пеперудата не помръдна, макар че сякаш се готвеше да литне всеки миг. Докосна я учудено с пръсти, тя просто се отрони от дръжката и падна на пода. Беше суха и мъртва.”

По повод 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов издателство Enthusiast преиздаде неговия роман „Нощем с белите коне”, излязъл за първи път преди 40 години (през 1975 г.) и преиздаван многократно през годините. Така и аз се срещнах отново с този истински любим автор. Трудно мога да се сетя за по-красиво заглавие в българската литература – заглавие, което те кара да затвориш очи и да създаваш свои картини. Изданието ми донесе истинско удоволствие – меката, плътна корица под Vintage знака носи пълно блаженство още на съвсем сетивно ниво. Блаженство, което става все по-силно с разлистването на страниците.

„И точно в тоя миг сякаш го връхлетя като внезапна буря непоносимото усещане за самота. Като че ли бе останал сам на Земята, на цялата огромна синя планета, непокътната, но обезлюдена, сам с безжизнените градове, с опустелите полета, с мъртвите улици.”

За сюжета не бих искала да говоря, защото за мен той беше изненада. Но историята танцува около живота на световноизвестния академик Михаил Урумов и неговия племенник Александър, който му помага в научните статии и открития. Любов, разбира се, има в живота и на двамата – искрена, отсъстваща, болезнена, щастлива – съвсем като в реалния живот. И в това е голямото майсторство на Павел Вежинов – на пръв поглед срещаме философски изграден роман с много описания, метафори и размисли, но всъщност – реалистичен до болка. Изключителната способност на Вежинов да описва превръща вътрешната болка и самота на героя в нещо „близко”, превръща един литературен персонаж в стар приятел на читателя. И до толкова е истинско потъването в живота на героите, че няма измъкване.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Ивана ХитковаСтихосбирката „Рамене и самоти“ и какво има да ни каже Боряна Богданова16.01.2020

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика