„Ако има все пак някаква съдба, то е най-непоследователното и злорадото нещо в тоя объркан свят. Единственото спасение срещу нейната неумолимост е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.”

Силните мъжки образи на Урумов и Сашо са дълбоко емоционални. Опитите с мишки, целящи да открият причината за рака, които се случват сякаш между другото, крият именно онова, което тежи и у двамата герои, и може би дори в женските образи на романа. Ракът, един все още нерешен проблем на нашето време, е всъщност всичко онова, което лежи в нас като тежък товар – злото, на което е нужен един малък жест, за да падне от човека „тая проклета куха кутия”, за да си отиде. А мишките не са нищо друго освен нашите страхове, които живеят във вътрешната ни стая – ние знаем, че са там, дори когато не ги виждаме. Може би няма по-голям страх от страха, че не си обичан, че не си разбран, че си изпуснал всички възможности в своя живот за щастие. Именно такива емоции преобладават в академик Урумов в последната година от живота му.

„Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп.”

Но за мен преди всичко „Нощем с белите коне” е един невероятно човешки роман – да се отрече, че емоциите в него не са изпитани от всеки човек, е невъзможно. Сливането на зрелостта на възрастния вуйчо и студентските вълнения на Сашо показва валидността на човешките емоции независимо от опита и годините. Близостта между Урумов и Сашо е смайваща – много по-силна дори от тази между баща и син. На моменти ме удивляваше способността им да се усещат и разбират.

„Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.”

Картината с белите коне, която почти винаги е част от размислите на Урумов, грабва с описанията си и ме накара да се влюбя, без никога да съм я виждала. И все пак символиката ѝ може да се търси на много нива. Но аз приех да я свързвам с романа с образа на коня като символ на интуицията – това, което води Урумов и дори му помага да предусети своя край.

„Съвестта е вътрешният съдия, който ти дава възможност да различаваш доброто от злото. И по тоя начин да контролираш себе си.”

Но освен ежедневието, откритието на Урумов, опитите, приятелските събирания в сладкарницата, любовните отношения между Сашо и Криста и намесването на нейната приятелка Донка, застудяването на отношенията и новото влюбване – целият този лабиринт се преплита от лъжи, които опитват да скрият истината. Но истината не може да бъде скрита. И все пак – кълбото е разплетено. Истината излиза, Сашо пораства, а Урумов се пренася на онази поляна с белите коне, където „сивата пепел на забравата” никога няма да го застигне… Защото промяна и лекота може да донесе само прошката – най-голямата сила на човека.

„И изведнъж погледът му потъна в синевата на картинатa. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. Той усещаше дишането им, лекото им пръхтене, докато се спускаха по стръмнината…”

1|2