Откъс от „Денят на емиграцията“ на Клаус Опиц

11.09.2016

screenshot-at-2016-09-11-181501

Най-лошите неща настъпват в пълна тишина. Те просто се промъкват. Човек ги забелязва едва когато го връхлетят, като лъч от фарове нощно време върху спокойно, тъмно море.

Вероятно е било кратко пътуване, половин час, колкото да заобиколим скалите. Наслаждавах се на чистия въздух. Въпреки студа и въпреки че бяхме седнали плътно един до друг, въздухът ухаеше на свобода, толкова различен от душната бъчва, където научих, че смъртта е с мирис на риган.

‒ Благодаря – бях се обърнала аз към възрастния господин. – Хиляди благодарности! Без вас това щеше да е краят.

Тогава всичко свърши. Внезапно блесна ярко слънце и метален глас извика нещо в нашата посока.

Пазвантинът и кормчията се спогледаха. И някъде в мрака, в най-отдалечената от нас лодка, започнаха виковете, после ги чухме и от втората лодка, накрая започнахме и ние да крещим.

‒ Давайте, вървете! Go! Go! – заповяда ни пазвантинът, сочейки с ръка в тъмното. – Турция! Турция! Go!

Не разбрахме какво иска да ни каже. Просто не можехме да разберем. Наистина ли искаше да скочим във водата? След като въздухът е толкова леден, никой нямаше да може да преживее шока!

Виковете ехтяха, сякаш са изпълнили цялата нощ. Едно през друго се чуваха пляскане и цопване във водата, после се чу двигателят на една от лодките, която се отдалечи с бясна скорост. Нашият пазвантин си изпусна нервите. Сграбчи слабичко момиче за якето и просто го хвърли във водата.

‒ OUT! NOW!

dadaВъзрастният мъж се изправи, но преди да успее да запротестира, усети в ребрата си палката. След това настъпи ад. Напълно паникьосани, ние почти едновременно скочихме зад борда. Лодката толкова силно се заклати, че някои загубиха равновесие. Всъщност лодката можеше да се наклони и да се преобърне. Но животът не е толкова честен. Усетих как палката изсвистя покрай лицето ми. След това аз самата се оказах във въздуха и в следващия момент отново в бъчва. Само дето тази бъчва се оказа толкова тясна, че дори не можех да се помръдна, освен това не беше от пластмаса. Беше тежка и студена, като от метал, и потъна заедно с мен.

Естествено, веднага разбрах, че това не е никаква бъчва, а просто вода, ледена като във фризер. Движи́ се, заповядах си аз. Движи́ се, не е по-различно от банята ни у дома във виенския квартал Лаерберг. Щом водата е толкова студена, трябва да правиш още по-енергични движения. А беше толкова по-простичко да си седиш мирно. Но аз преодолях това си желание и започнах да ритам с крака толкова бързо, колкото можех. Тогава изведнъж главата ми се показа над водата. Имах чувството, че съм всмукала сняг, но въпреки това дробовете ми жадно поглъщаха. Зад мен лодката се стрелна в обратна посока, моторът й виеше като циркуляр. Молех се да не е направила голям завой, докато съм била под водата, а тя зад гърба ми, и пред мен все още да е сушата. Някъде вляво от мен, дяволски далеч, прожекторът на бреговата охрана подскачаше по морската повърхност в преследване на три бързи надуваеми лодки. Другите от моята лодка не можеха да помогнат, чувах ги от всички страни – отпред, отляво, отдясно, нощта поглъщаше виковете им във всички посоки.

Може би бе минал час, а може би само десет минути, докато ръцете ми се умориха и аз реших, че съм се заблудила и съм плувала навътре в морето. Настъпи тишина около мен. Вече нямаше никакви хора.

Точно в този момент се ударих в нещо. Парче плаващо дърво, за което можех здраво да се хвана. Слава тебе Господи, бях спасена, помислих си.

Едва на брега забелязах, че моето плаващо дърво се оказа плаката на Фабиан. Странно. Бях напълно убедена, че дървото ме е пренесло през морето, но рулото, тубусът с плаката, не би могло да издържи и плъх върху себе си.

Вероятно бях продължила да греба с ръце и крака в името на живота си и за миг не бях забелязала грешката си. В един по-ранен етап със сигурност щях да си въобразя, че Исус е бил този, който ме е спасил. Но междувременно вече знаех, че на него не може да се разчита.

По време на пътуването с автобуса една глава внезапно се надигна от редицата седалки. Човек с автомат? Не, някой с плакат в ръка. Фабиан. Искаше да дойде при мен отзад, но един от войниците му препречи пътя. Фабиан охотно седна обратно на мястото си. Може би го устройваше да не идва при мен.

Не знам кога бе това, но със сигурност този уикенд. Виждам ни как седим върху зелената дървена пейка срещу женското помещение и забелязвам, че Фабиан с удоволствие би ме прегърнал, но не знае дали може да ме докосне. Аз самата също не знаех дали има право да го стори. Може би щях да избухна и да започна да го удрям. Просто така, независимо че изчезналото в морето дете бе и негово. Когато човек загуби дете, става егоист.

Въобще, в лагера се отнасяха с мен много внимателно. Бях последната, която свалиха от автобуса. Двама наблюдаваха как трети ми свали белезниците. Преди да се заеме със следващите, той постави ръката си на рамото ми и ме погледна въпросително. Ръцете му бяха пъхнати в тъмни ръкавици. Изглеждаха като протези, високоразвити механични ръце. Очаквах да видя върху рамото си смазочно масло.

Не бяха с ръкавици само заради студа. С голи ръце те не биха докоснали никого.

Очите му ме питаха дали да продължи, или ще нападна всички, щом ме освободят. Кимнах отрицателно с глава.

Че защо да го правя? Все още не разбираха какво исках от тях.

Докато най-после се намери някой, който да знае немски или английски, минаха цели два дни. В нашите бъчви, на плажа и в лодките бяхме загубили всякаква представа за времето и не знаехме, че сме пристигнали в събота през нощта.

В общи линии това бе най-лошият момент да те докарат в Учкилизе. Нашият трафик се организираше от понеделник до петък. През уикендите трябваше сами да намерим къде да се денем. От персонала имаше пазачи, но те вършеха само това, което им бяха заръчали онези, които ги нямаше през уикенда.

Разбирах всеки един от останалите бежанци, с изключение на някои, които бяха от Форалберг. Но това не ми помогна. Никой в този лагер не можеше да ми каже как е на турски думата „началник“.

Изведнъж установих, че се е мръкнало. Денят бе изчезнал. Намирах се в подобното на кафез баскетболно игрище и бях напълно объркана. Къде ли се бяха дянали младите мъже, които играеха тук, за мен те бяха неизменна част от баскетболния кафез, защото винаги бяха в него, докато аз непрестанно бродех напред-назад из лагера?

Времето ме бе застигнало. И мисленето също. Един ден бе отминал. Твърде дълго. Ако тя е останала там, сигурно отдавна се е удавила.

Значи трябваше да е тук. Кой казва, че нашият автобус е единственият? Може би от бреговата охрана са я извадили от водата, след като лодките са офейкали.

Прекарах нощта, като систематизирах наум плана на целия район и си припомнях всички места, на които съм била, за да мога на следващия ден да претърся из основи всяко кътче. Исках да попитам поотделно всеки един бежанец дали не е видял да се настанява някъде едно момиче в розов суичър с качулка, на което едната ръка изглежда така, сякаш всеки момент ще изпадне.

Тогава ми стана съвършено ясно. Естествено, че беше това! Със сигурност щях да я открия в помещението с шевната машина, където тя тъкмо щеше да си зашива ръкава.

Три часа прекарах край шевната машина. На един мъж, който си шиеше крачола на панталона, разказах, че ей сега там, през вратата, ще влезе дъщеря ми.

На сутринта в събота с точност знаех какво бих разказала на първия, който разбира моя език. Представях си всеки един детайл, всяка една дума, ясно и отчетливо произнесена. След това нямаше да имат друг избор, освен да излязат с цялата си армия и да потърсят Валентина.

Но вече не беше събота, беше понеделник и по време на прегледа ми беше все едно, както и по-късно при полицейския разпит, въпреки че там имаше и преводачка. Въпросите й бяха на немски, но този път аз бях тази, която не разбираше.

Когато двама души описват една ситуация, тя никога не изглежда еднаква.

Виждам как сме седнали двамата върху зелената дървена пейка пред женското помещение, забелязвам, че Фабиан не е сигурен дали ще избухна, ако някой ме докосне.

Той може би си е представял как двамата седим на зелената дървена пейка пред женското помещение и как накрая го притискам към гърдите си. Вероятно си го е представял като момента, в който ние отново се събираме. Но всичко това е само в неговата фантазия.

В действителност просто по-малко болеше аз да го утеша, отколкото да се оставя той да ме утешава. Пък и на мен ми беше напълно безразлично дали той самият е тъгувал. Просто се бе погрижил за мен, това бе всичко. После въобще нямаше да имам нужда от него.

Когато загубиш дете, това те прави егоист. И с времето безразличен.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Делиян МариновЗа седмата функция на езика и смъртта на един учен, посветил живота си на него13.06.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE