Литература

Откъс от Дискотека „Гогол“ на Пааво Мацин

29.05.2019
Varna Buddies 2019 Summer Edition

Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а понастоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на настоящия роман. След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик. Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях. Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела Доктор Шварц. Дванадесет ключа към алхимията (2011 г.), която е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, Синият пазач (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантастична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 година.

Лоенхард Кеваде

Входната стая на антикварния магазин, наречен „Антиквариат“, доста наподобяваше комуналната квартира на Гукши. И както Адолф Израилович беше окичил стените с афиши и съобщения, а рафтовете пращяха от купища грамофонни плочи, така и тук, лишени от прелестите на музикалния свят, етажерките бяха претъпкани с книги. Зад старовремската резбована врата се намираха две стаи, като в едната върху евтин тезгях имаше касов апарат и лаптоп, зад него солиден въртящ се стол, тапициран с кожа, а на седалката му – пухена възглавница. В средата на стаята се виждаше масичка за кафе, около която се събираха за раздумка близки приятели. В другото помещение имаше прибрани дърва за огрев и дървена стълба, която се използваше за сваляне на книги от най-горните рафтове. Прозорецът към двора беше счупен още от времето на свободна Естония, когато в мазето се помещаваше бар, събиращ доста съмнителна публика.


Собствеността на антиквариата беше неясна, общо взето с управлението се занимаваше легендарният Лоенхард Кеваде. Хората го знаеха по-скоро покрай микробуса, предлагащ услуги „до ключ“ – една трошка, изрисувана с ключове и с висящия мост на Вилянди, изобразен на нея. Наистина Лоенхард винаги имаше в микробуса си по няколко книги, основно на езотерична тематика, но те на първо място трябваше да подпомагат продажбите на чудодеен шунгит. Беше добре на купувачите да се показват сложни пирамидални маси, демонстриращи как едно парче загадъчна черна скала от Карелия е достатъчно за пречистването на до 40 000 кубика вода! Лоенхард Кеваде имаше гениален бизнес план – всеки, който искаше да изпита силата на камъка, трябваше да изчака, докато Лоенхард синхронизира процеса. Но дори да не сполучеше да убеди клиента в чудото, Лоенхард го изпращаше със сувенир за късмет – ключодържател във вид на миниатюрна пирамида.


Но в днешно време Лоенхард, букинистът – самоук майстор езотерик, си даваше ясна сметка за положението и униваше все повече. В последните месеци съпоставянето на активи и пасиви от дейността му показваше, че щеше да му се наложи да издържа антиквариата от собствената си пенсия. Лимитът в банката беше изчерпан. Касата в мага- зина – празна. Хората не проявяваха интерес към книгите и вместо дърва за огрев, навярно щеше да използва дебелите томове световна класика от по-горните рафтове. За резкия спад в продажбите имаше няколко причини. На първо място Лоенхард винеше книжарниците за употребявани книги, от които можеха да се купят купища издания за жълти стотинки. Спорадичните приходи от продажбата на някой фалшив Вийралт на туристите или пък на бира край пътя отдавна не покриваха разходите за дърва за огрев. Най-много Лоенхард се ядосваше на новите преносими апарати – касетофони и магнетофони, които изместваха винила. Западаше чудесният бизнес, по който Лоенхард стъпваше като по килим (по-точно, който беше над главата му, в гарсониерата на Адолф Израилович Гукши) – разпространението на плочи от рентгенови снимки. Едно време беше достатъчно да пъхнеш двайсетина от тези меки плочи в пазвата под палтото си и след предварително уговорена успешна сделка да си осигуриш някой и друг безгрижен месец. Особено успешно вървеше продажбата на руските романси в изпълнение на Аркаша. Много охотно ги купуваха новодошлите, заселили се в новите жилищни райони, които дълбоко се трогваха от емигрантските вопли на изпълнителя. Периодичните проблеми с конкурентите в бранша (тъй наречените дистрибутори) Лоенхард решаваше със силов метод, при който през пръстите на краката на конкурента се прекарва обикновен микробус. Попаднал в крайпътен ресторант, погледнеше ли през прозореца навън към неоновата реклама с наниза- ни наденици и кебапчета, припадаше от ярост. Лоенхард ненавиждаше разрасналия се пазар и плочите, продавани от конкуренцията, върху които бяха записани единствено четиринайсет секунди ругатни и нецензурни изцепки. Не може така. Да не говорим, че напоследък по кориците на грамофонните плочи  вместо  имената  на  изпълнителите  и заглавията на песните нагло се блещеха порнографски изображения, което взривяваше представите на Лоенхард за святост. Всяко от тези недостойни творения на модерната звукозаписна техника беше предназначено за продажба на зеленчуковия пазар или в кооперативните хали, но възрастният човек беше безсилен да спре безобразията, все пак не можеше да прекара минибуса си през лакираните крака на целия колектив продавачки. Общо взето, Лоенхард се погаждаше зле с жените… беше сложна работа за него, все не можеше да отдели зърното от плявата. Но пък няма да лее сълзи, я… Прекрасно съзнаваше, че наистина би било чудо да удържи сам антиквариата и кафенето към него. Твърде много средства и труд беше вложил тук и можеше със затворени очи да извади от рафтовете какъвто си пожелаеш том или автор. Подредбата на рафтовете беше подчинена на желязна система, а една жена би създала само безпорядък! Пред касовия апарат бяха подредени по-малки кримки и пощенски картички, стриктно подредени по градове и райони. До тях имаше по-скъпи, на военна тематика, или поздравителни картички с мили пожелания, изписани на гърба. Имаше саморъчно направен от Гукши класьор със снимки на забележителните за времето си ансамбли, как- то и два албума с нумизматика. Последните будеха особен интерес в новозаселените жилищни квартали – излезлите от обръщение някогашни крони на Естонската република  и еврото, което се помая из пазарищата, и то малко  пре-ди смяната на властта.


Лоенхард се интересуваше от лов и риболов, много добре отразени в изданията на „Нешънъл джиографик“, заели цял един рафт, някои от които със зашеметяващо невероятни фотографии, които купувачите боготворяха, особено ветераните от войната, преживели на живо екзотиката на западната империалистическа пропаганда. Непосредствено над списанията беше световната класика – Гогол, Достоевски и други велики умове, които се продаваха основно като евтино руско фън шуй. Продължението на тези рафтове беше отрупа- но с научнопопулярни книги, а под тях се намираше детската литература. На отсрещната стена, вляво от витрината, бяха подредени западните автори на художествена и историческа литература, включени в индекса на позволените книги. Тъй като Лоенхард бе държал на отсрещния тротоар и книжарница за нови книги, той притежава- ще множество луксозни издания от времето на свободна Естония, които обаче не отговаряха на сегашната идеология. Те бяха скрити зад томовете на английски език, които четяха единствено Гукши и Вася, никой друг. В задната стая Лоенхард беше подредил книгите, които не бяха за продан – албуми с картини на велики художници и фотоалбуми, научна литература и грамофонни плочи. Тук беше и кафе-машината, както и хладилникът с бира. Имаше и друго, особено важно за понатежалите възрастни мъже – тоалетната, където се заседяваше и Аркаша, забил нос в някоя руска книга.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваХишам Матар – анатомията на две хубави книги17.03.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевНа кого е нужен руският сериал „Чернобил“?Кино