Откъс от “Харалд и зелената луна” на Нора Юга

ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТ ПАРАДОКС
Превод
: Ванина Божикова

Съблича с едно движение нощницата. Захвърля я встрани. Голото тлъсто тяло е плувнало в пот. Един кашалот се стоварва върху грапавите хладни чаршафи. Протяга краката си колкото се може повече. Разперва ръце. С тях покрива две възглавници. Възглавниците са неразделни от 19 години. От смъртта на учителя. Стана придърпва кувертюрата чак до шията си. Втриса я. Светлината отвън гъделичка бузите ѝ. Обръща се с лице към стената. Бучката зад ухото ѝ потъва в меката възглавница. Така е по-добре, както когато я нямаше. В замяна на това имаше учителя. Имаше Сам. Колкото пъти произнася името му, вижда трапчинката на брадичката му. После се появява орловият нос на цар Фердинанд. Сам беше от сой, не можеше да му се отрече. Но не носеше монокъл. Беше го наследил от Онкел Думитро. Стана се прозява. Очите ѝ се насълзяват. Изтрива ги с опакото на дланта си. Водата остава там. Придърпва с крак намачканата нощница. Попива потта си с нея. Онкел Думитро бил чист грък. А Сам никога не е ходил на Акропола. Не успях да ги сваря живи, нито Ериния, нито Думитро. Но на снимката не са неговите очи. Този син, почти бял ирис като на хъски. Вир вода съм. Сърби ме цялото тяло. Идва ми да се почеша със зъби. Пак кучетата. Сам намерил Лукси още като бил в началното училище. Зад пазара „Матаке Мачелару“. Живееха заедно на „Динику Голеску“ 28. Лукси живя почти 20 години.

harald-i-zelenata-lunaДоведе ми го, когато се премести при мен в „Тей“. Лукси беше нямо куче. На ъгъла с „Камелия“ в розовата къща с балкона постоянно влизали немски войници. След войната влизали руски. Онкел Думитро казвал: „Тука все едно е военен щаб!“. И спускал клепачите си като щори над белите очи, срамувал се. Сам се смееше, когато ми разказваше. По долните му зъби, почернели от тютюн, се стичаше тънка струйка пяна. Учителят говореше малко. Опъваше големи карти на бюрото. Забиваше знаменцата на воюващите държави във Втората световна война. Колкото пъти се сетя за него, го виждам с картите и знаменцата пред себе си. Научил се още като дете. Щом падне някое предмостово укрепление, забиваш знаменце. Така правят големите генерали от Генералния щаб на Армията! Папа Леви бил търпелив със Сам и внукът го слушал с ококорени очи. Мисля, че тогава най-много е приличал на Онкел Думитро. Тоест, ние там, на руския фронт, заедно с германците ще взривим всички предмостия? И просякинята в края на моста? Не, предмостие не е нито мостът Грант, нито мостът Басараб; предмостието е важен военен обект, трудно превземаем, сега разбираш ли? Аха, потвърждавал Сам, за да зарадва стареца. Отново се прозява. Потрива очи. Сънят не идва. След падането на Сталинград Папа Леви отворил бутилката с шампанско „Mumm“ и рибната консерва „Robert“, скрита в кутията на противогаза, разказваше още Сам. Дървеният скрин проскърцва. Точно в този момент. Стана вижда човечета в черни дрехи, всяко със своята звезда на ревера и бомбе на главата. Ринат сняг пред Военния клуб… и Грете казваше: „Вие, румънците, няма какво лошо да кажете за Германия!“. Отново изскърцва. Не спира. Скринът е на сто години. Човечетата с лопати са изчезнали. Стана знае, че тези образи предвещават наближаващия сън. Точно сега ѝ се допишква. Жуженето на комарите е като перка около главата. Пуска водата. Ходи със затворени очи. Мъчи се да задържи съня под клепачите си. Чува ритмични звуци по металния навес на балкона. Поема пипнешком в мрака. Шумовете се усилват. Удря се в рафтовете с книги. Застива за миг. Пликът. Къде е пликът с парите? А, да, зад Фауст, библиофилското издание с кафяви кожени корици. Шумът се чува все по-ясно. Бие градушка. Големи ледени топчета удрят затопления през деня метал. А аз си мислех… че е съседът отгоре. Полива с лейка. Нощта е гореща. Стана се държи с едната ръка за ръба на бюфета. С другата опипва мрака. Минава през две врати. Стига до спалнята. Сънят си е отишъл.

В момента седи на масата. Пред нея има кафена чашка, принадлежала на Сам, блокче натурален шоколад „Хайди“ и кофичка кисело мляко „Данон Активия Лайт“, 0,01% мазнини. Взех си душ. Правих гимнастика пред огледалото. Гримирах се. Напразно. Някакъв човек от Текуч имал трактор, но не му служел за нищо! Не ми ли стигаше бучката, ами сега се събуди и подутото коляно, болезнено, сковано. Къде е бучката и къде е коляното? Бучката е зад ухото, а коляното в средата на крака, тоест едното е в северното полукълбо, другото – в южното. Защо искам да ги събера? Защото няма значение, че са на двата полюса, щом са с еднаква температура. Може би между всички противоположности съществува някаква злотворна нишка, която свързва ухото с коляното. На това се основава и теорията за сродните души, и мелезите, и метастазите. Пия кафето си със затворени очи. Може би спя и сънувам, че си пия кафето. Прозявам се. Потя се. Сам имаше крака на елен. Никой мъж не обича да го сравняват с елен. Дали и на Леон са били такива? Не мисля. Балетистите имат изваяни, мускулести крака. Но нашите, моите и на Сам, бяха еднакви. Който ни видеше в гръб по „Гика Тей“, с Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке под мишница, решаваше, че сме изпаднали от караваната на някой кукловод и се чудеше, че дървените ни крака не издават шум, когато се удрят един в друг. Естествено, Леон Шалмон, наречен още Лео Шал, а когато погледна снимката в Kulturblatt от 1937 година, не мога да повярвам, че балетистът, който всяка вечер се е появявал на въртящата се сцена на „Palais de danse“ в Дюселдорф, изпълняващ Харалд и зелената луна по собствена хореография, е бил моят свекър и е имал най-красивите крака на света. И като си помислиш, че майка му Ериния години наред го е водила при професор Стериан, светило в областта на ортопедията, за да лекува костните израстъци в коленете му, които все повече заприличвали на папагалски човки, израснали за една нощ изпод капачката! Леон е от онези пътешественици, дето знаят наизуст спирките по пътя си и какво би им коствало да го прекосят, но за нищо на света не би променил маршрута си, за да избегне произшествията. Когато Ериния го попитала, по онова време бил десетгодишен, какъв иска да стане като порасне, отговорил незабавно: или балетист, или нищо. И Ериния, която цял живот залагала на искам, а не на трябва, отговорила: „Да!“. Още като дете, Леон привличал вниманието с необичайната си бледност, раздалечените наситеночерни очи, характерни за онези, които се взират в далечината. Дори и съвършено извитите му вежди изглеждали необичайно. Когато много по-късно се натъкнах случайно на снимката му на 14 години и видях издълженото му лице, обрамчено от дълги черни къдрици, ми се стори, че виждам „безсмъртния и студен“ Хиперион. Какво правя аз сега? Сама ли си говоря? С тия автохтонни мисли? Кой ме е опитомил до такава степен? Ами ако мозъкът ми започне да работи по-предвидимо от косачка, с кого ще се карам? Къде ще отприщвам лудостта си? Край! Стига толкова. Искам да спя. Да не виждам как ме изоставя прочутото ми безподобие, което ме е надарило с толкова сладки недостатъци, а аз мажа коленете си със „Синдолор“, да не би и на мен да ми израсне някоя папагалска човка и да установя, че въпреки всичко животът е изпълнен с изненади. Не, Леон никога не е бил приспособенец, нито пък моят Сам, макар че не противоречеше на никого. Обичаха да създават впечатление, че са кротки. В началото не можех да повярвам, че и „пасивните“ играят с наслада играта на въвеждане в заблуда, подобно на опитни или невинни проститутки. Тук се действа инстинктивно, входът е свободен. Ето, пак го удари през просото. Ти го пожела. Доволна ли си? Да. Леон не е бил кротък и послушен. Този авантюрист сомнамбул постоянно се е лутал в пълен мрак. С годините заприличваше все повече на муха, рееща се замаяно в празен буркан. Беше изгубил времето и мястото си и живееше в едно-единствено състояние. Познато само на него. Всъщност вече изобщо не го беше грижа. Въртеше се отвеяно по инерция. Беше изпаднал в онова състояние на невъзвратима загуба, при което преставаш да изпитваш каквото и да било. В момента си го представям на гости в моята глава или по-точно, на гости в неговата. В това празно пространство, където единствено топчетата на собствените идеи се удрят от време на време, падат в дупките на билярдната маса и изчезват, без да си запомнил цвета им. Да, Леон имаше най-хубавите крака. С които нямаше какво да прави. Балетът е краткотраен занаят. Ето една проста причина, заради която си заслужава да се самоубиеш! Проф. д-р Стериан беше сторил чудо в клиниката си на „Кобалческу“. Стана го беше научила от самия Сам в един от добрите му дни. Може би му бяха увеличили заплатата. Знаеш ли как Ериния успяла да влезе без определен час в кабинета, в очите и сърцето на доктор Стериан и го накарала да капитулира безусловно?

 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to