Вървя си аз измежду лавиците с книги на любимата ми квартална книжарничка и, както винаги, се озовавам сред многоцветните детски книжки. Има нещо толкова магическо в детската секция, че всеки път имам чувството, че а-ха и ще се отвори отнякъде път за Нарния или пък Хогуъртс. Погледът ми шари неспирно и пръстите ми се плъзгат внимателно по кориците на книгите, когато съвсем като на филм забелязвам как лъчите на залязващото вече слънце падаха върху заглавие, което не бях чувала досега. Мечето Падингтън.

Простотата на корицата беше нещото, което ме привлече още повече. Знаете как напоследък книгите така ги претрупват, че някои могат да си минат направо за кич. Е, няма да имате този проблем с Падингтън. На корицата се подвизава едно малко сладко мече, облечено съвсем по британски – с палто за дъжд и шапка – и с един такъв ведър, усмихнат и сякаш винаги готов за приключения поглед. Ще си кажете  навярно – е, какъв е този подробен анализ на книжна корица сега? Уверявам ви, че в момента, в който започнете да четете, ще разберете, че това не е поредното остроумничене, а самата истина!

И до ден днешен не мога да си обясна защо никой не ми е показал Падингтън, когато съм била малка. Той неминуемо щеше да стане един от най-любимите ми герои и най-добри книжни приятели, към когото мога, макар и несъзнателно, да се обръщам за помощ. Както сам г-н Майкъл Бонд, авторът на книгата, казва:

Най-голямото предимство мечка да е главният герой е, че по този начин можеш да комбинираш детската невинност със сложността и изтънчеността на възрастните. Падингтън не е от типа мечки, които биха отишла на Луната – неговите лапи са прекалено здраво стъпили на Земята за такива неща. Той попада в ежедневни ситуации и има силно изразено чувство за правилно и грешно.

Идвайки от далечно Тъмно Перу и прекосявайки целия океан сам-самичък, той попада на лондонска гара, където едно типично британско семейство не могат да му устоят и го прибират вкъщи. Предполагам вече се досещате името на тази прослувата гара J От този момент приключенията покрай мечето с мармалад в нослето ( тук е моментът да се добави съвсем неглиже колко влюбен е Падингтън във всякакъв вид мармалад) започват да изкникват от всеки ъгъл. Той се загубва в метрото, ходи да пазарува, спечелва награда за картина и участва в театрална постановка. Недейте да си мислете обаче, че това са пакости. Не, в никакъв случай. Падингтъновите приключения са представени повече като микс от басня и комедиен скеч. В края на деня всичко е наред и урокът неизменно е получен.

Нещото, което най-много ми допада, е колко универсална всъщност е книгата. Разбира се, г-н Бонд я е създал за детска аудитория, но нека си признаем, макар и тихичко, че всички ние обичаме понякога да избягаме за малко от реалността, която си налагаме, и да се гмурнем в спомените на всичките си детски мечти. Независимо дали я четете само за себе си или пък на вашето дете, брат, сестра или просто комшийчето, което са ви заръчали да гледате, в компанията на мечето с мармалад в нослето от Тъмно Перу гмурването ви е в кърпа вързано.