Разпадът на някогашната ни западна съседка е без съмнение една голяма трагедия не само за потърпевшите ѝ жители, но също така и за Европа. Това е може би най-тежкият военен конфликт на Стария континент след Втората световна война. Той силно разклаща увереността ни като европейци, че сме превъзмогнали низките емоции и сме открили вечния мир. Особено ние, българите, трябва да гледаме с едно наум на този конфликт, защото несъмнено някъде в себе си носим същата жилка, която подкара балканските ни съседи към фронтовата линия. Несъмнено, произхождайки от едни и същи географски ширини, страдаме от същата болест.

Но в тази статия искам повече да ви занимая с последвалото отрезвяване от войната. Когато се описват последиците. Изкуството не пропуска да се включи в този процес и винаги носи лъч надежда с тези неговите представители, които не се подчиняват на етническите си пристрастия, а изповядват хуманистичната идея, че войната е едно безсмислено страдание, което не може да бъде оправдано. Не само това! Тя трябва да носи отговорност за всички провалени мечти, погубени животи и разбити семейства. Искрено се надявам филмите и книгите в класацията, която съм ви подготвил, да предават именно посланието, че по-опустошително и безсмислено нещо от гражданската война няма. Че тя чертае дебели линии между хората, които още дълго след нея няма да избледнеят.

Хубавите села хубаво горят

Започвам с един от най-тежките филми, който е на сръбския режисьор Сърджан Драгоевич. Дори и да е военна комедия, той е доста груб на моменти, с доста натуралистични сцени. Особено предизвикателен е, предвид че се появява само година след войната в Босна и Херцеговина.

В „Хубавите села хубаво горят“ се разказва за двама приятели – бошняк и сърбин, които се озовават един срещу друг по време на войната. Отрядът на сърбина и една американска журналистка са заклещени в един тунел, а този на бошняка ги е заобградил и не ги пуска. Двамата приятели са от едно и също село, израснали са заедно и са създали собствен автосервиз. Войната им отнема всичко и ги превръща в кръвни врагове.

„Хубавите села хубаво горят“ получава разнопосочен отзвук от критиката. Първоначално е приет изключително негативно, защото е сръбски и се е считал за чиста сръбска пропаганда. Филмът не е допуснат на фестивалите в Берлин и Кан, а директорът на този във Венеция го нарича „фашистко кино“, като по този начин изразява категоричния си отказ.

Докато в Европа филмът е твърде противоречив, в Северна Америка той получава много положителни оценки от критиката и изключителен интерес както от фестивалите в Монреал и Торонто, така и от пресата. В Словения „Хубавите села хубаво горят“ се приема много добре от публиката, превръщайки се в хит по киносалоните.

Ничия земя

„Ничия земя“ е носител на награда Оскар за най-добър чуждоезичен филм и е дебют в художественото кино за босненския режисьор Данис Танович. В него се разказва за двама войници – сърбин и бошняк, които се озовават заедно в окоп в ничията земя между враждуващите страни на фронтовата линия. Разбира се, срещата им и не е никак приятна. Въпреки споровете помежду им донякъде проблясва разумът, че ще са по-щастливи, ако намерят начин да излязат от окопа, в който се намират. Уви, те са постоянно на мушка и от сърби, и от бошняци. В същото време откриват и трети войник, под когото е поставена мина и не трябва да мърда. На помощ се отзовават миротворците от ООН, за да помогнат. Но на тях хич не им се иска да се намесват и по-скоро имитират дейност, за да залъжат армията от международни репортери, че правят нещо полезно.

Данис Танович има добър поглед над нещата, които описва във филма си. Самият той е сварен от обсадата на Сараево като студент в местната Академия за драматични изкуства и му се налага да прекъсне образованието си. Веднага след това той формира филмов екип, който следва армията на Босна и Херцеговина. Кадрите, които заснемат, се използват за репортажи и документални филми, отразяващи конфликта в Босна. Опит, който неминуемо му е послужил в създаването на „Ничия земя“.

Гърбавица

Филмът е на режисьорката Ясмила Жбанич е носител на отличието Златна мечка на Международния филмов фестивал в Берлин. „Гърбавица“ повдига една от най-ужасяващите теми от босненската война – изнасилването на невинни жени. То не се е случвало спорадично, а е било последователна политика, която се е извършвала често в специално отредени за целта лагери. Както след всеки един такъв конфликт много от потърпевшите жени понякога дори не знаят чие точно дете отглеждат.

Историята се развива в сараевския квартал Гърбавица, където самотната майка Есма отглежда дъщеря си Сара, която никога не е срещала баща си. Единственото, което знае за него е, че той е войник от армията на Босна и Херцеговина, загинал по време на войната. Но това всъщност е теорията, която Есма иска дъщеря ѝ да знае. Истината може да се окаже съвсем различна и разкриването ѝ да породи допълнително грижи в така или иначе нелекото ежедневие за майка и дъщеря.

Югославия, моя страна

За романът на словенския писател Горан Войнович ще използвам клишето, че се чете на един дъх. Увлекателната история в него разказва за Владан Бороевич, чието детство свършва, когато е 11-годишно хлапе в хърватския град Пула. Тогава възрастните започват да се суетят около телевизорите, четат трепетно вестници, а баща му – Неделко Бороевич, сръбски офицер от Югославската народна армия, трябва да замине нанякъде (да бъде погълнат от обезличаващата война). Владан така и не отива на планираното лятно пътуване с яхта с приятелите си. Всъщност мечтаното за него лято така и не започва. Скоро след привикването на баща му, той и майка му, която е словенка, се установяват трайно в Любляна.

Седемнайсет години по-късно Владан е вече студент в Любляна. Той си мисли, че баща му е мъртъв, но едно случайно сърфиране в Интернет ще му разкрие, че Неделко Бороевич всъщност е не само жив, но е дезертьор в изгнание, изправен пред Хагския съд и трябва да отговаря за сериозни престъпления.

Независимо от всичко за Владан е важно да намери баща си. Той има толкова много да му каже, да го разпита, но не знае, ако го срещне, дали ще го обича или ще го мрази. Той не е сигурен дали това е същия този добър татко, когото помни от детството си в Пула, или е военнопрестъпкникът Неделко Бороевич.

Личният живот на Владан започва да се разпада под напора на обзелите го за баща му мисли – един образ от миналото с много неясноти, заради който той ще започне едно пътуване в буквалния и преносния смисъл, за да открие себе си, баща си и причините за загубеното му щастие.

Аз още броя дните

Чували ли сте за сараевските Ромео и Жулиета? Както във Верона, така и в столицата на Босна и Херцеговина имало двама влюбени – сърбин и мюсюлманка, чиято любов не отговаряла на нормите. Между тях обаче не е враждата на две фамилии, ами етническият конфликт, който за смесените двойки представлява проблем. Затова в една топла майска нощ те се опитват да избягат от обсадения си роден град, за да намерят отнетото им щастие някъде далеч от войната. Уви, опитът им за бягство ще бъде последното нещо, което ще направят.

Вдъхновен от сараевските Ромео и Жулиета, Георги Бърдаров написва дебютния си роман „Аз още броя дните“ – труден за четене, но много увличащ. Той редува миговете отпреди войната с тези, които я съпътстват. Освен върху трагичния край на двамата влюбени, Бърдаров най-вече поставя акцент на въпроса как така едни хора, които цял живот са били сплотени, работили са и са се веселили заедно, изведнъж се обръщат един срещу друг и само за един миг успяват да унищожат всичко, което са постигнали заедно. Книгата му е една тъжна равносметка за безсмисления апокалипсис, който в миг превръща човека в чудовище, красивото в пепел, отвяна от вечността.