LIFE

Изкуството, което ни докосна през 2020-а

26.12.2020

Добре, мисля че отмина модата, в която наричахме тази година с всякакви „меки“, дори „дръзко меки“ имена като особена, шантава, странна. Това е една различна година, която всеки от нас ще помни винаги. Година, в която това да попиваме изкуство и култура бе особено важно. Решихме да се допитаме до част от екипа ни за това какви книги, филми и музика са ги докоснали през тази година. С условието, че не гледаме само нови заглавия. В такива времена е вълнуващо как и събираща прах стара книга може да вдъхнови по нов начин.

Литература

Боян: Това е, без съмнение, годината, в която си бих всички рекорди за четене и вероятно няма да подобря никога. Прочетох цели 75 заглавия и това е от най-страхотните неща, които ми се случиха през тези 12 месеца.

Разбрахме се да посоча до 3 заглавия, което прави изборът ми много труден, но ще се спра на:

Германия – мръсна приказка“ – възможно ли е Виктор Пасков да допусне грешен тон? Бих изчел всичко от този човек. Тази книга не е „Аутопсия на една любов„, но е близо. Прочетох я за два дни. Пасков описва Германия (чужбина) през една друга перспектива – в цялата ѝ кал, нищета и далечност. Четете Пасков, нужно е.

Американа“ на Чимаманда Нгози Адичи – всички хора около мен, които прочетоха тази книга я харесаха страшно много. „Американа“ не е книгата, която ще ви промени живота, но е страхотно приключение в паралела между Нигерия и САЩ. Адичи пише страхотно и неслучайно преди 5 години бе обявена за една от 100-те най-влиятелни личност според Time.

Щиглецът“ на Дона Тарт – това са почти 1000 страници книга. Хиляда! Но е наистина прекрасна. Понеже Еми Найденова ми каза за нея, ще я оставя да разкаже повече по-надолу.


Кари: 2020-а беше инстински разнообразна в литературно отношение. Трите ми фаворита избрах не само предвид тяхната литературна стойност, но и предвид времето, в което ги четох. Започнах 2020-а с Осъдени души на Димитър Димов и с ужас и облекчение четях за любовта между Фани Хорн и отец Ередия по време на испанския грип и Гражданската война в Испания. Понякога си мисля с известно съжаление за романа и за дните, в които дори не подозирах, че и нас ни очаква световна пандемия. 

“Осъдени души” не е най-лекото четиво, но то не може и да се сравни с тихия ужас, до който може да Ви доведе Чернобилска молитва на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевич. Авторката успява да интервюира широк спектър от съвременници на Чернобилската авария – от обикновени селяни до именити политици. Книгата показва един автентичен поглед върху една от най-големите атомни аварии в историята на човечеството и е безспорен шедьовър.

Последната книга е Американски богове на Нийл Геймън. Не съм особен фен на жанра фентъзи, но определено съм почитател на Геймън. Както винаги в основата на всяко негово произведение лежи увлекателна история, поднесена с хумор, емпатия и толкова талант, че е празник за сетивата. Освен това “Американски богове“ звучи и като приказка, а именно такива ни трябват в година като 2020.


Калоян: През изминалата 2020 г. Георги Господинов издаде новата си книга „Времеубещище“, която сякаш нямаше как да се появи в по-подходящо време. Времеубежището, за което Господинов ни разказва, е мястото в паметта ни, което единствено ни е останало, когато не можем да създадем нови спомени. Говорим за случаи на деменция или за такива, в които просто миналото е по-хубаво и е единственото, което може да ни даде насладата и удовлетворението, от които се нуждаем, за да се чувстваме като хора с пълноценен живот. Особено за старите хора с деменция стои въпросът за тяхното съществуване в свят, в който те вече нямат спомени, свят, който не могат да разберат и в който страдат. Те вече са останали само със спомените за миналото и само в него се чувстват добре.

2020 година е време турбулентно, което може и да е само на една десета от драматичността на войните, в които предците ни са попадали, но ни сварва неподготвени. Днес проблемите ни сякаш са повече от радостите. Подобно на хората с деменция ние нямаме капацитета да го разберем и да живеем в него. Паметта ни е тази, която може да ни услужи с времеубежище, в което да се скрием сред едно отминало щастие, докато премине вирусът, който ни е парализирал.


Еми Илиева: В месеца на равносметките претеглям доброто, добавям и тежести за лошото и се надявам да не остана „преметната“. И докато пресмятам каква е цената на килограм за хубавите мигове, някак съм успяла да влиза в тефтера с вересиите. Срещу името ми стои цялото онова безплатно поучително щастие и творческа съзидателност, с които съм сдобила даром. 

„Човекът в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл – Винаги съм твърдяла, че има книги, които сами намират пътя си към теб. Заговарят те в правилния момент, за да се превърнат в неделима частица от взора ти към света. В „Човекът в търсене на смисъл“ Виктор Франкъл описва живота си в нацистиките концентрационни лагери. Споделя за суровото изпитание пред тялото, но и за вярата в живота, волята за смисъл и добротата, които му помогат да се самосъхрани.

Виктор Франкъл губи всички свои близки – своята майка, баща си и брат си, както и бременната си съпруга. Последните страници на книгата прочетох в разгара на август, навярно на пръв поглед в тотален дисонанс с безгрижието на лятото. Противно на очакванията, се оказа, че оцелих момент на пълна хармония. Замислях се, но и откривах къде да се усмихна. Може би „Защото на човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път“.

„Къщата на джамията“ от Кадер Абдола – Връщайки се към „Къщата на джамията“ бих могла да я сравня с представата за източните десерти и по-конкретно баклавата. Преди да предизвикам осезаемо недоумение, ще навляза в по-сериозна конкретика. Романът на автора от ирански произход има многопластна структура. В него съжителстват съвместно интригуваща история, пъстрота на действието и красив и богат език. В нея откриваме костеливите сблъсъци на порядки, които напомнят на ядките в сиропирания сладкиш. Доставя сладост в картините, които рисува, но точно затова е хубаво да ѝ отдадем нужното време. „Къщата на джамията“ говори за традиции, но и за навлизащи в по-стагнирания свят на отдадено вярващата мюсюлманска общност. Цитира Корана, но говори за сексуалността и света на жените, не подмина изкуството и човешките надежди..  

„Карти и георграфии“ от Александър Секулов – Много бързо успях да обикна начина, по който Александър Секулов облича думите в цвят , придава им форма и им вдъхва топлина. Като родител, който ти показва как да направиш първите крачки, а оттам светът е твой и те очаква с широки обятия. Случва ми се често да си помисля да се свържа с него, за да разговаряме и също бързо се разубеждавам. Спомняйки си един от разказите на Туве Янсон, която казваше, че човек трябва да се среща с писателя само в неговите книги. И така все още не се осмелявам да разваля магията.


Емилия Найденова: Фаворит за годината при мен си остава „Щиглецът“ на Дона Тарт, наградена с „Пулицър“ през 2014 година. „Щиглецът“ е вълнуващ роман с красиви философски размишления и описателни картини, досег до изкуството и динамичен сюжет, и затова е трудно да я оставиш, докато не я прочетеш. Страхотните размисли отлично се свързваха с мен и аз препрочитах броени пъти, отбелязвах страници, преписвах цитати… Нямам какво да кажа освен – прочетете тази книга!

Иска ми се да отбележа тук и едни от най-хубавите стихосбирки, които излязоха тази година. Започвам с „Човек с бинокъл“ на Наталия Иванова, за която е първа книга с поезия и беше номинирана за националната награда за поезия „Иван Николов“, а дори само номинацията е изключително признание и аз съветвам да я прочетете. Първа книга с поезия е и „Навици“ на Габриела Манова с редактор Иван Ланджев, която е събрала страхотна, смела и искрена поезия. Съвсем скоро излезе и „Кураж, сърце“ от Лилия Йовнова, която също заслужава много добри читатели. Отбелязвам и едно страхотно издание – „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков от издателство за поезия „Да“, което е истинско удоволствие за четящия поезия човек. А също и „Приготви се да нямаш“ на Иван Радоев – радостно е, че живеем във време, в което можем да четем такава поезия.

Кино

Боян: Тази година беше слаба откъм впечатляващи продукции, поне за мен. Макар и обяснимо. Дългоочакваните заглавия ми дойдоха твърде претенциозни за моя вкус (или просто не са били достатъчно добри). Затова и ще посоча един филм и два сериала.

Just Mercy“ – видя ли филм с Джейми Фокс – гледам го. „Just Mercy“ е страхотно попадение, което сякаш остана малко встрани от прожекторите. Историята е по действителен случай и разказва за липсата на правосъдие спрямо чернокожите в Южните щати. Да, ще кажете, че е поредният филм, който адресира подобна тема, но историята е наистина страхотна. Майкъл Б. Стивънс в главната роля играе млад адвокат, който се заема про боно със случаи, в които има съмнения за сгрешени присъди и неправилни обвинения. Джейми Фокс е осъден на екзекуция. Просто го гледайте.

The Undoing“ (Отмяната) – не се изговори малко за този сериал. И има защо. Имах нужда да гледам нещо, което ще ме кара да ставам понеделник рано сутрин, защото нямам търпение за новия епизод, а и за да не отворя пълен фейсбук със спойлери (не ми се беше случвало от „Game of thrones“ това). Никол Кидман е превъзходна, а Хю Грант, който откакто се помня ми е анти – прави всъщност доста добра роля в жанр, в който не очаквах да се случи това. Страхотен трилър, гледайте го. Имаме нужда от повече хубави класически трилъри.

The Queen’s Gambit“ – страшно красив сериал. Не бях толкова впечатлен от историята, актьорската игра и сценария (въпреки че са си супер), колкото от това как е заснет този сериал. Сцените, композициите, пространствата. На няколко пъти спирах, за да си правя скрийншоти. Впечатляващо е колко хора отново се вдъхновиха да си купят шах и да изиграят няколко партии след последния епизод.


Илияна: Отминаващата 2020 година беше много различна от всички други години (поне в моя живот) досега. Различностите ѝ се изразяваха както в затваряне на пътища и граници, така и в отлагане на фестивали, несъстояване на филмови премиери. Сигурна съм, че далеч не само за мен през 2020 година “движещите се изображения” бяха много по-достъпни през екрана на лаптопа или телефона и благодарение на стрийминг платформите. Именно заради това моите “любими три” ще са все техни “деца”.

Започвам със сериала “Sex Education”, чийто втори сезон излезе в самото начало на годината. “Sex Education” е любопитна смесица от хумор и мъдрост, от необичайност, необикновеност и съвсем конвенционални и понякога стандартизирани преживявания и емоции. Именно това прави идентифицирането с персонажите и събитията толкова лесно, което пък – поне за мен, автоматично значи повишен интерес. 

Според мен, най-важната цел на киното и производните му, между които аз не поставям разделение (наречете ме варварка…), е да вълнува истински, да влияе емоционално. Сериалът “Мисис Америка” определено влияе – предизвиква симпатия към едни герои, резервираност към други, гняв към трети. Освен с плътно изградените персонажи, с динамиката и истинската интелигентност на сюжета, с мотивираността на решенията, но и мотивираността на предразсъдъците, “Мисис Америка” вълнува още, разбираемо, с тематиката си – с разговора за феминизъм от всичките му страни.

Сериалът “The Queen’s Gambit” имаше широк отзвук както у нас, така и по света, вероятно дори прекрачи границата и навлезе почти в мейнстрийма. Популярността му обаче е обоснована и се дължи на качеството му. Сюжетът е феминистичен, но не от онзи вид феминизъм, който превръща концепцията на равенството и уважението между половете в нещо неприятно и с вкус на истерия, а от феминизма на невероятните възможности на един силен главен персонаж, който в случая е жена. Това, че главният персонаж е жена няма отношение към професионализма ѝ обаче или поне тя не изглежда да се влияе от пола си. Това, а и фактът, че визията на сериала е безупречна, че социалната действителност напомня за себе си от всички страни, че сюжетът разглежда темата за алкохолната и наркотична зависимост по един много деликатен, но директен начин, че представя една изключителна история, прави “The Queen’s Gambit” действително значимо събитие в света на движещите се изображения тази година.


Деница: Едва ли след „Ирландецът“ сме предполагали, че през 2020 ще гледаме Робърт Де Ниро в две непретенциозни комедии, но годината ни изненада и с това. Една от тях беше седемдесетарската “The Comeback Trail”, преведена у нас като „Убийство за „Оскар“. В нея Де Ниро играе неудачен продуцент, който се опитва да екранизира мечтан от него сценарий, докато търси начини да върне дълговете си към мафията. Лентата се радва на приятен хумор, свеж сценарий и режисура от Джордж Гало („Лоши момчета“) и симпатични герои, които актьори като Томи Лий Джоунс и Морган Фрийман правят още по-забавни.

С отсъствието на филмови премиери в кинозалите, не ни останаха много други възможности, освен да следим новите заглавия от малкия екран. Във фаворит през пролетта се превърна Дотолкова съм сигурен, режисиран от Дерек Сианфранс по романа на Уоли Ламб. Минисериалът ни даде усещане за истински добро независимо кино, което ни липсваше в салоните през последните месеци, но и като него не е за всеки вкус. Драмата, разказваща историята на двама братя близнаци и връзката между тях, определяща живота им, не ни отказа от гледане въпреки тежките моменти. Марк Ръфало в ролята на братята Доминик и Томас прави може би най-доброто изпълнение в дългата си кариера, за което по-късно беше заслужено награден с „Еми“.

През есента друг минисериал ни залепи за екрана, карайки ни да очакваме с нетърпение всяка следваща серия за отговор на големия въпрос „кой е убиецът?“. Неочакваният край на всеки пореден епизод носеше нови съмнения и не остана герой, който да не бъде заподозрян. Приноса за вълнението, което „Отмяната“ създаде, си делят режисьора Сузане Биер, продуцента Дейвид Кели и, разбира се, създателят на историята – писателката Джийн Корелиц, на чиято книга се основава шоуто. Невъзможно е да подминем и силната актьорска игра на винаги добрата Никол Кидман, Хю Грант, когото успяваме да видим в по-различен образ от обичайното, ветерана Доналд Съдърланд, както и по-малко известни лица като Нома Думезвени и Матилда Де Анхелис.


Кари: През изминалата година желанието ми да гледам филми секна рязко – все пак през 2020-а всички участвахме в нещо като мини „Апокалипсис сега“. И пандемията беше истинска, и смъртта не беше наужким. Все пак гледах и някои добри попадения. Невидимият гост(Contratiempo, 2016 г.) е испански трилър от онези с напълно неочакван край, които стават все по-трудно откриваеми. Освен това всеки филм, който не е на английски, е чиста екзотика в днешно време.

Малки жени (“Little women”, 2019 г.) беше трогателен и определено ме върна в атмосферата на оригиналния роман, затова успях да простя, че Ема Уотсън въоще не се справи с образа на Маргарет нито визуално, нито като актьорска игра.

Unorthodox (2020 г.) пък е сериал, базиран върху книгата на Дебора Фелдман и разказва за израстването ѝ и бягството ѝ от общност на ортодоксални евреи в Ню Йорк. В сравнение с книгата в сериала липсват доста интересни истории и детайли от живота на Фелдман, без които на моменти сюжетът като че ли остава недовършен. Въпреки това „Unorthodox“ засяга тема, която е сравнително непозната на широката публика, затова определено буди интерес.


Еми Илиева: Аржентинският филм „Моят шедьовър“ разказва за дългогодишното приятелство между изтънчения и интелигентен търговец на изкуство Артуро и мрачния Ренцо – циничен, художник, чиито действия почти във всеки случай са откровено социално неприемливи. Ренцо изпитва особена ненавист към критиците, журналистите и голяма част от хората изобщо. 

За сметка на това чаровният Артуро е абсолютен негов антипод. Той се опитва по всевъзможни начини да помогне на приятеля си, в желанието си да продаде неговите платна, въпреки честите дрязги помежду им и танцуващото по нервите напрежение, породено от възгледите им за света. Стига се до момента, в който заедно замислят гениален план, чиято реализация е трудна за осъществавяне, тъй като в същността си представлява внушителна измама. И макар да са готови за последствията от нея, рисковете се оказват по-големи от очакваното. Покрай това се изгражда основна сюжетна линия и се разгръща комедийния характер на филма.


Калоян: През 2020 г. някои проекти в света на изкуството бяха отложени или трябваше процесът по създаването им да бъде преустроен, но все пак се появиха много свежи неща. На платформата Hulu излезе през май месец сериалът „Великата“ (“The Great”), в който Ел Фанинг е в ролята на младата руска императрица Екатерина Велика. Сериалът е абсолютна историческа фикция и няма претенцията да е достоверен. Той е вдъхновен от истинската история, но я е забъркал с множество западни стереотипи за Русия, разменил е местата на някои исторически фигури и фамозно е окарикатурил руския император – в случая Петър Втори (реално съпруг на Екатерина е бил Петър Трети), в чиято роля влиза Никълъс Холт. Забавният сюжет се върти около опита на императрицата да извърши преврат, за да спаси Русия от пагубното влияние на императора, който прилича повече на пакостливо дете, отколкото на разумен лидер, и е комплексиран, защото заради некадърността си винаги е в сянката на великия си баща. 

Сериалът не се радва на всеобщо одобрение, заради стереотипите за Русия и историческата си неточност. Ако това обаче не те притеснява, защото не очакваш да изкараш шестица по история от американска продукция за Русия, а просто търсиш свежа получерна комедия с чудесен актьорски състав, няма да бъдеш разочарован.

Музика

Боян: Тази година имаше 2 албума и 1 песен, които според Spotify явно са ми повлияли много и съм ги слушал в изобилие.

Абсолютният фаворит за мен си остава „The New Abnormal“ на любимитe The Strokes, който си остава едно от най-красивите неща, които съм слушал тази година. Обичам The Strokes и 7-годишното чакане си заслужаваше. Албумът е продуциран от легендарния Рик Рубин и носи звученето на безразсъдна и откровена младост. Която някак плува в новата реалност. Беше ми тематично.

В началото на годината излезе „Circles“ на Мак Милър, на когото също съм фен. Post-mortem албум. Хареса ми наистина много. Но post-mortem албумите обикновено се харесват.

Не се сещам за година от живота ми, в която да няма един период от 1-2 седмици, в които да не се чувствам супер изгубен. И винаги има песен, която опакова този период. Тази година по някаква причина това беше „First taste“ на Mild Orange. Не знам защо, надали би ми била любима песен при други обстоятелства, но така се случи. А Mild Orange имат цял нов албум – слушайте го.


Кари: През 2020-а съвсем случайно се натъкнах на Скриптонит (Scriptonite) – един от най-добрите рускоезични рапъри, които съм чувала досега. Родом от Казахстан, младият музикант се дразни на хората, които го наричат „руски рапър“. Музиката му е микс от алтернативен хип-хоп, хип-хоп, R&B, трап и „синеок“ соул. В текстовете му се откриват някои познати теми за жанра – пари, секс и наркотици, но действието не се развива в Ел Ей, а в бившия социалистически свят. Суров, привидно весел, но всъщност оскъден, тъжен, всекидневен. Някои песни са като оголен нерв – зад материалистичното боли бедността и оскъдицата, които за жалост познаваме и ние.

LP е друг изпълнител, който не е новост за публиката, но определено беше новост за мен. По някаква причина игнорирах талантливата певица от дълго време, докато не се натъкнах на „Other people”, а оттам ме заинтригува и цялото ѝ творчество.

През 2019-а пък Лана дел Рей се завърна с нов албум, който харесах по инерция, защото съм ѝ фен, но май и Лана вече прави музика по инерция. Докато сменям песните от албума, определено ми липсва нещо силно и запомнящо се.


Илияна: Вероятно можем да кажем, че 2020 година беше със затруднен достъп до действени, динамични преживявания, но пък през локдауните си тя ни даде възможност да изпълним времето, което бихме прекарали в бар или с махмурлук с душевни преживявания като откриване на непознати досега музиканти. Такъв музикант за мен беше италианецът Франческо Мота или само Мота (Motta), който се подвизава в стила на алтърнатив и инди рока, а също и в сърцето ми. Оставам ви песните му със заглавия “Del tempo che passa la felicità” и “Roma stasera” за задължително слушане и ви приканвам да потърсите живо изпълнение на “Roma stasera”.

Друг изпълнител, който открих по метода на безцелното лутане из интернет пространството беше белгиецът с египетски корени Тамино, който ме впечатли толкова много, че му посветих публикация в “Под моста”. Стилът на Тамино – момчето с глас от Сахара и лице на древногръцка статуя, е бавно инди, примесено с алтърнатив и арабски нотки. Звучи ново и непознато, но едновременно с това древно, антично. От пустинята Тамино е взел не бързите ритми обаче, а унасящите ни в уютна скръб бавни гласове на нощта. Разбира се, всичко това е потънало в меланхолия, удобна скръб и гъсти кълба сладък дим.

След погледа в миналото и музикантите, които открих и обикнах през 2020 година, ще завършва “моите три” с последното музикално дете на една от любимите ми банди – Nothing But Thieves. След като през целия си локдаун тези прехубави хора ни радваха с кавъри и живи версии на песните си в домашна обстановка, в края на октомври излезе и новият им трети пореден албум – “Moral Panic”. Не искам да звуча неблагодарно, но макар че наистина предпочитам песните в предходните им албуми, все пак ви оставям „Impossible“ и „Is Everybody Going Crazy?“ като отличили се заглавия, пожелавам ви приятно слушане, а на себе си – скорошно посещение на концерт на момчетата от Nothing But Thieves.

Еми Илиева: Признавам, че в този случай избягвам заложената концепция за ценните открия на годината, тъй се сблъсках с творчеството на Dennis Lloyd на по-ранен етап. Въпреки това, мога да заобиколя правилата, като чистосърдечно заявя, че през тази година успях да го преоткривам. Смятам, че още се уча да говоря за музика, а докато се науча да го правя, ще ви оставя на първа (или поредна?) среща с Dennis Lloyd. Той ще съумее и сам да се представи.

Калоян: В началото на годината излезе дебютният сингъл “Molten Dreams” на дуото hug or handshake (прегръдка или ръкостискане). Предизвикателното за тази гадна (мога и по-цветущо да се изкажа) година име не е било нарочно измислено, за да е контра на ограниченията… просто смахнато съвпадение. Иначе песента е страхотна отвсякъде. Постоянно си я превъртах. Няма как, звученето ѝ е заразяващо, с толкова мека, многопластова и хармонична музика. А текстът, на чист български да си го кажем, е catchy. Доста време мина, докато разбера, че това е българска група и това още повече ме зарадва, защото наистина има потенциал hug or handshake да се развият извън пределите на страната ни. Но преди това с нетърпение очакваме да изкарат цял албум.



Момчил: Ако питате Spotify, Мак Милър и grandson нямат конкуренция в моя плейлист. Тъй като първият вече бе споменат малко по-горе, ще се възползвам, за да направя преходa към негов близък приятел, който не мога да повярвам, че не бях чувал преди 2020.

Thundercat е фамозен басист и музикант. Дискографията му несъмнено заслужава внимание. Ако пък се ровиш достатъчно в Youtube, ти отваря врата към едни брилянтни джем сешъни с хора като Терас Мартин и Робърт Гласпър. Изпълнението на „Them Changes“ с Джон Мейър съм го превъртал безброй пъти през последните месеци.

Тъкмо поради това, че все още съм от тези хора, които слушат повече музика в Youtube, отколкото в Spotify, някъде през ноември се натъкнах на още един Мак – Мак Демарко. Доста блага музика, която е годна за слушане и през това време от годината, но смятам, че ще подхожда още повече на лятото.

И стигаме до песента на годината за мен. Имам късмета да живея със съквартиранти, които са също толкова големи меломани и постоянно от съседните стаи се чува музика. Е, през 2020 единият от тях започна да гледа анимета и скоро попадна(хме) на смазващия саундтрак на Cowboy Bebop. „Tank!“ е ясен фаворит, като се препоръчва преходът към „Caravan“ от Whiplash.


Деница: Ново емоционално пътуване ни предложи Сам Смит с дългоочаквания си трети албум и кой би отказал малко нежност в това жестоко време? Заради пандемията планираното му заглавие “To Die For” няколко месеца по-късно беше променено на по-позитивното “Love Goes” и въпреки по-малкия брой на баладите, в него все пак има достатъчно парчета, в чиято меланхолия да се потопим и разсъблечем заедно самотата си.

Не един, а цели два неочаквани албума издаде Тейлър Суифт! Изненадата бе създадена не само покрай факта, че “folklore” и “evermore” бяха налични за слушане броени часове след официалното им обявяване, но и заради фолк и инди стила – необичаен завой след няколкото ѝ поп колекции през последните години. И в двете заглавия Тейлър е във вихъра си на текстописец, умеещ да създава богати лирични светове и герои с истории, които докосват, но придава и нова магия на звученето си заедно с продуцента Арън Деснър от алтърнатив рок бандата The National.

Целият ни екип ви пожелава весели празници, повече изкуство и вдъхновение през следващата година!

Главна снимка: Unsplash / Kelly Sikkema

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Ивана Хитковаdraft - списанието за гонзо журналистика, която руши статуквото01.12.2018

Още от Под Моста

Анна-Мария Попова„Как се пише?“ и говори уместно в днешно време: Интервю с Павлина ВърбановаLIFE