Смут и приветливост в едно: Най-добрите роли на Пол Дейно

Пол Дейно на пръв поглед може да изглежда като симпатичен и хрисим младеж, но актьорът всъщност е на 33 години и предпочита смущаващи роли в смущаващи филми, ако съдим по филмографията му. Дейно получава първата си главна роля в киното в бруталния L.I.E, когато е на 17, и оттогава трупа тежки роли във филми като „12 години робство“ и „Затворници“. Паралелно с тях се представя поне толкова блестящо в няколко романтични комедии, в озвучаването на герои и в играта си на театрална сцена.

В момента Пол Дейно работи по режисьорския си дебют Wildlife. Драмата предстои да излезе следващата година. Не можем да предскажем как ще се справи актьорът като режисьор, но със сигурност можем да заявим, че в играта си е безпогрешен. Представям ви най-добрите превъплъщения на Пол Дейно.

Илай Съндей в „Ще се лее кръв“ (There Will Be Blood, 2007)

„Ще се лее кръв“ е филм на Томас Пол Андерсън и като такъв героите му са закономерно поне средно луди, а обстановката далеч отвъд тягостна. Пол Дейно се подчинява на тази закономерност. Той играе героя си – Илай Съндей, толкова добре, че зрителят усеща отвращение и погнуса от облика на Дейно, които липсват у него извън тази роля. Част от тях се срещат в ролята му в „Затворници“, но тук усещането е много по-силно.

Илай Съндей е потисник, когато никой не гледа, но също и същински Тартюф, когато е приковал погледите. Неговата църква е неговата сцена, а чрез него Пол Дейно играе едновременно двама души – проповедника Илай и човекът, който всъщност е. Актьорът онагледява лицемерието, самодоволството, присмехулството и липсата на чест у героя си с религиозните си монолози, преливащи от безумна пластика и гласов контрол. Най-много обаче усещаме мерзостта на героя в тихите, почти безшумни моменти на смаляване и себеомаловажаване, които Дейно изиграва блестящо.

Джоби Тейлър в „За Елън“ (For Ellen, 2012)

Главната роля в „За Елън“ не просто е поверена на Пол Дейно, а актьорът всъщност присъства във всяка една сцена на лентата. Той носи целия сюжет на гърба си и е движещата сила на всяко едно дори елементарно действие на всеки останал актьор и персонаж в лентата. Въпреки това съумява да изиграе героя си достатъчно хаотично, за да не сме сигурни дали му симпатизираме силно, но същевременно достатъчно категорично, за да видим мотивацията за действията му.

Ако влезем в ролята на съдници, ще отсечем, че героят на Дейно – Джоби, се лута в безперспективните си начинания и потъва в морална нищета. Това разбираме от редица притеснителни сцени, които предизвикват известна погнуса с реалистичността на изиграването си. Едновременно с това обаче виждаме и моменти на отчаяние, на надежда, на желание за промяна. Пол Дейно изиграва всеки един от тях убедително и успява да ни втълпи, че може би бъркаме в първоначалната си преценка.

Калвин Уиър-Фийлдс в „Руби Спаркс: Мечтаното момиче“ (Ruby Sparks, 2012)

Пол Дейно оставя за момент кожата на смутител за ролята си на Калвин. Тук актьорът е максимално и откровено миловиден. Героят му Калвин е млад писател, който е спрял да изпитва нужда да пише, добродушен и скромен. Когато музата му се появява, манипулативността му се оказва безкрайно нужна. Действията на героя са обясними, макар ѝ жестоки понякога. Реакциите му са логични, макар странния характер на персонажа. Дейно играе по простичък, обран начин, обикновено, но въпреки това въздействащо.

Точно този вид простичка и естествена негова игра съществува в абсолютна симбиоза с фентъзи елемента на лентата. Начинът, по който е изигран главният герой във филма и и сюжетът му се допълват съвършено. Лентата е уравновесена – достатъчно е интересна, за да задържи вниманието и да ангажира емоционално зрителя си, но е и също толкова реалистична и откровена.

Брайън Уилсън в „Любов и милост“ (Love and Mercy, 2014)

Пол Дейно е не само единственото приковаващо нещо в този филм, а също и импровизиращ актьор и дори неволно режисьор на най-добрите му сцени. В „Любов и милост“ Дейно играе младия Брайън Уилсън – същността на музикалния гений зад музиката на The Beach Boys. Другият актьор, който влиза в кожата на Уилсън във филма е Джон Кюсак, но дори той не успява да изпъкне с играта си пред Дейно.

Освен видимата визуална промяна – за ролята си Дейно качва теглото си с 15 килограма, актьорът има и съвсем нов вид енергия на промяна в играта си. Героят му се тласка постоянно между вдъхновен и обезсърчен, наранен и трескаво мислещ. Емоциите се сменят в очите на актьора за минимално време, а промяната в героя му е колкото бърза, толкова и категорична. Въпреки това играта на Дейно е умерена в драматичните моменти и от това зрителят усеща уважението на актьора към образа на Уилсън и личността зад него.

Ханк в „Швейцарско войниче“ (Swiss Army Man, 2016)

„Швейрцаско войниче“ е филм като никой друг. За да бъдеш част от него трябва да си прекрасно човешко същество. Нужно е да мислиш и да чувстваш, да вярваш, че абсурдното може да бъде безкрайно красиво и трогателно, да умееш да се усмихваш и да се отърсиш от чуждите предубеждения. Трябва да имаш усет.

В този филм Дейно изпълнява ролята на Ханк, който е спасен от собственото си самоубийство. Спасява го един мъртвец. В ролята на този мъртвец влиза Даниъл Радклиф. Трудно бихме могли да говорим отделно за представянията им, защото колкото и да са различни персонажите им, те заедно създават тази история. Правят го чрез извънредно органичната си игра, чрез искрените взаимоотношения между героите си, чрез магията на нереалната реалност. Двамата актьори играят в абсолютна хармония – допълват се, изграждат заедно цялата пластика и всички движения на героя на Радклиф, емоционалната им наситеност е категорична, хуморът им е абсурден и прекрасен. Пол Дейно влиза в кожата на Ханк и му придава лудост, романтичност и душевно благородство.


Миналата година Пол Дейно се снима в сериала на BBC „Война и мир“ по романа на Лев Толстой, a тази година направи впечатляващо изпълнение във филма Okja, продуциран от Netflix. Всяко следващо представяне на Дейно е по-добро и по-добро от предходното. Талантът му сякаш е неизчерпаем, а енергията му не свършва. Световното кино печели много от присъствието му в него, а на вас и на себе си пожелавам той да остане там още дълго и все така категорично.

Илияна Маринкова
изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to