„Трябва да се опиташ да приемеш провала и страха като неизбежни” – интервю със Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден в София през 1986 г. Започва да пише поезия още на 14-15-годишна възраст. Учи философия в “Софийския университет”. Освен поезия, Стефан Иванов е публикувал и проза, пътеписи, интервюта, есета и литературна критика в повече от двадесет вестника и списания, сред които „Егоист”, „Литературен вестник”, „Култура” и др. Бил е част от писателския кръг „Бързалитература” наред с Тома Марков, Радослав Парушев и Момчил Николов.

В компанията на Стефан Иванов на всеки би му се приискало да остане в България и по-конкретно да заобича още повече София, защото той отваря сетивата за места в столицата, които приемаме за даденост. Кара те да мислиш, че невъзможното всъщност може да бъде и възможно, а мотивацията ехти в главата ти напът за метрото. За един разговор без претенции и пози и изпълнен с неподправеност и надежда, че рано или късно всичко ще бъде наред. 

Снимка: People of Sofia

Кое провокира желанието ти да започнеш да пишеш стихотворения на 14-15 годишна възраст?

Първо бях започнал да публикувам чужда поезия без да слагам кой е автора. (смее се) Публикувах в “abv.bg” и “dir.bg” и оттам се запознах с хора, които пишат. Нямах никакъв опит и случайно се срещнах с редактор на едно младежко списание за литература “Кръг” и впоследствие публикувах и в “Родна реч”. Много голям минус е, че извън дигиталните издания няма печатни, които да се фокусират върху дебютиращи автори. Поезията предполага един определен разговор не само със себе си, не само с читателя, но и с цялата традиция на поезията, което в едно толкова наситено от нарцисизъм и егоизъм време е нужно. Поезията е и форма на диалог, тя е и комуникативна, не само лична и изповедна.

Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?

Още от началото на българската литература поезията е била много по-силна от другите жанрове и продължава да е така. Все още живеем във време, в което има живи класици като Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Иван Цанев. Нивото на поезията е изключително без да се стреми единствено и само авторът да бъде харесван вместо фокусът да е върху неговите стихотворения.

Има ли място вулгарността в поезията?

Зависи какво се разбира под вулгарност. Борхес казва, че експеримент в литературата е, когато не се усеща, че е експеримент. Ако просто четеш и потъваш и литературата комуникира с теб или когато вулгарността е просто органична част от произведението, а не е целенасочено сложена, за да провокира погнуса.

Споделял си в свои интервюта, че имаш страст към театъра. Каква е разликата между поетическото и драматургичното писане според теб?

Много ми се ще да кажа, че няма разлика, но разлика има, защото за мен поезията е сърцевината на литературата и е нещо много интимно, нещо, което може да не предполага публичен прочит. Докато ако можеш да четеш сам една пиеса и тя е по-интензивна при индивидуален прочит, мястото ѝ на сцената може да не е нейното място. Един текст е драматургичен когато не може да съществува пълноценно на друго място освен на сцената и в своя социален характер изисква среща на живо.

Замислял ли си се някога да смениш позициите – вместо тази на поет, да заемеш ролята на актьор?

Когато бях в основното училище, ни бяха направили кастинг за един филм. Бяха ме избрали и трябваше да играя малкия Стефан Данаилов, но това не се случи, защото трябваше героят да бъде къдръв, а аз не съм. Там започна и свърши актьорската ми кариера. Участвал съм и в късометражни филми и изпитни работи на приятели, но по никакъв начин не бих станал актьор. Това е сложна и тежка професия, за която мисля, че нямам никакъв талант.

Колко предразполагаща е България за създаване на културни събития или за поддържане на поезията и изкуството като цяло живи?

Културната политика на България е бедствена и е много тъжно събитие. Мисля, че не се случва нито по най-добрия начин, нито по най-лошия, но трябва да се случва много повече. Културно обусловеното в една цивилизация има влияние над всичко, което се случва в ежедневието. Всички изкуства могат да учат на по-широк, добронамерен и светъл мироглед и поведение, които да са всекидневие. Не мисля, че е толкова трудно да се случи, но е въпрос на нагласа на политическата класа. Зависи от манталитета и ценностите й, а те в повечето случаи липсват, както липсва и Търговският регистър.

Как разбираш кои неща си заслужават да бъдат прочетени и още по-важното написани? За всичко ли може да се пише?

Мисля, че за всичко може да се пише и за всичко е писано. Няма забранени теми и полета. Като бях малък четях безразборно и смесвах жанровете. След това четях литература за литературата и се опитвах да си изградя координатна система. С помощта на любопитството си и на чуждото картографиране човек се учи да отличава важното от маловажното. Понякога имаш нужда от кампас и ориентир и хора, които да те ориентират. Такива координатори за мен са Силвия Чолева и Марин Бодаков.

Коя е най-вдъхновяващата страна, в която си бил?

Най-голям личен отпечатък ми е оставила Франция, защото още като бях в гимназията отидох там на училищна екскурзия, която ясно ми показа какво би било студентското ми бъдеще в чужбина. Ходил съм на гости на приятели, бях и на Еразъм в Париж. От там са ми най-интензивните, донякъде и травматични спомени, но е много уютно, както и навсякъде в Европа, защото има познати неща и мога лесно да свикна и да се адаптирам.

А кои са ти любимите места в София през лятото?

Откакто отвориха парка на Военната академия ми е изключително любимо място. Други места са “Седмочислениците”, затворената до ноември за ремонт градинка “Кристал”, ул. “Будапеща”, особено стълбищата надолу. Също така дворът на Университета и Ботаническата градина до ФЖМК. В София има страхотни места, а и Витоша е наблизо. Има една типично българска черта хората да не виждат и да не оценяват позитивно това, което е пред очите им, а то е страхотно.

Как се приземяваш? Как, въпреки признанията и наградите, оставаш здраво стъпил на земята и критичен към това, което правиш?

Нямам особено високо мнение за това, което правя, защото непрекъснато се връщам към високи образци на литература и театър. Най-вече си говоря с хора, освен сверяване на часовници с някои мои любими произведения, и се опитвам да не се чувствам откъснат от действителността и актуалността. Беше приятно да си говоря с едни деца на детски лагер в Родопите, с продавачите в с. Момчиловци, с бабите там и с внуците им. Не трябва човек да затваря сетивата си.

Какво се случи с плановете ти да издадеш роман?

Това предстои. Имам много чернови и почти готови текстове за издаване, но не бързам. Радвам се, че не избързах да издавам, когато се включих в “Бърза литература”. Има време.

Каква е твоята представа за успех и смяташ ли се за успешен?

Коен Варваринът – героят на Тери Пратчет, който няма зъби, казва, че това което иска е “топла жупа и мека тоалетна хартия”. Има различни измерения на успеха. Едно стихотворение никога не е толкова добро, колкото в главата на автора. Непосилният стремеж към щастие или към успех е винаги недостижим, а неудовлетворението ще остане. Да можеш да гледаш синьото небе е успех, защото има места като Шанхай, където хората не могат да му се насладят. Радвам се да мога да чета, да си играя с животни, да отида на кино или на изложба.

Какъв съвет би дал на младите, които искат да се занимават с изкуство, но ги е страх от провал?

Много от успелите хора закусват, обядват и вечерят с провал. Например наскоро разбрах, че академичното поле не е за мен, въпреки че станах доктор по философия. Считам това за необходим провал и познание. Несигурността най-често идва от един дълбок страх от непознатото и от живота. Трябва да се опиташ да приемеш провала и страха като неизбежни. Бих препоръчал на хората да се страхуват умерено и да не бързат.

Как да се справим, когато никой не ни разбира и никой не вярва в нас? Къде намираш утеха и мотивация да продължаваш?

Миналата година в много тежки и черни периоди четях дебелите книги на Карл Уве Кнаусгор, които са изпълнени с тъга и сълзи и много ме върнаха към собствения ми живот. Помагат ми изкуството, приятелите, разговорите, елементарен инстинкт за добро. Има един типичен човешки инстинкт за неприспособимост да не се чувстваш добре в кожата си, да не се чувстваш добре никъде и да си обвзет от това, което Фернандо Песоа нарича нищото, което боли. Животът е много повече от тази тъга и човешка неуместност и не изисква чак толкова усилия човек да осъзнае първичната си травма и да открие центъра на смисъла в себе си и в другите, но ако не успее – винаги има медикаменти. (смее се)


Интервюто взе: Никол Панкова

Стажанти на

За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2018 г. през програмата ще минат 14 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to