Фотография

„Последният мим“ на Христо Русев

01.11.2018

 „Последният мим“ е документален проект на българския фотожурналист Христо Русев. Той включва фотокнига и фотоизложба, посветена на пантомимичното изкуство и борбата на студентите и последователи на Марсел Марсо, за да запазят изкуството живо след смъртта на Маестрото.

Проблемите са представени чрез запечатани в снимки моменти от живота на най-близкия студент в живота на Марсо, а именно българинyt Герасим Дишлиев. Процесът на заснемане се провежда в Париж, Франция и няколко места в България (2014 – 2018). Проектът вече е оценен от два престижни международни фотоконкурса – Финалист в Siena International Photography Awards и “Почетно споменаване” в Paris Photo Prize Px3 2018.

Част от фототографската история се публикува за пръв път онлайн в „Под Моста“.  Можете да подкрепите издаването на историята в IndieGogo

Последният мим – историята на Герасим Дишлиев

Преди 25 години един младеж от малко българско градче тръгва да следва мечтата си. Записва се на екскурзия и пристига в Париж с надеждата да продължи обучението си по пантомима в Меката на това изкуство. Герасим Дишлиев разчита и на подготовката си, придобита в софийската театрална и филмова академия. Още с пристигането си във френската столица се явява на кастинг на световноизвестния мим Марсел Марсо. Одобрен е и започва обучение в международната школа по пантомима на великия мим. Мечтата му е на път да се сбъдне – бързо се превръща се в най-добрия студент на Маестрото.

В края на следването си Герасим получава лична покана от Марсел Марсо да стане негов личен педагогически асистент. Така през 1997 г. българинът започва преподавателска дейност в школата на своя учител, замествайки го, когато той отсъства.

„В началото ми беше  много трудно, защото да заместваш толкова гениален артист и преподавател наистина е непосилна задача. Същевременно за мен това бе огромно удоволствие, защото  като млад артист продължаваше процесът ми на обучение, а и Маестрото ме караше да се чувствам като равен с него“, казва Герасим.

Постепенно младият асистент се превръща в мост между Марсо и студентите, поднасяйки неговите идеи на достъпен за тях език. „В кариерата си на педагог в международната школа по мимодрама видях как се раждат и изгряват над  200 артисти, много  от които в момента са по афишите във Франция и по света, срещаме се по фестивали, говорим по кръгли маси, работим по проекти заедно“, горд е Дишлиев. Българинът е радостен, че е изпълнена една от най-важните функции на училището – да се продължат традициите, обединяващи различните педагогически дисциплини под общата визия за театъра на великия Маестро.

Много са незабравимите моменти на творческа и човешка близост между Герасим Дишлиев и Марсел Марсо. От приятелските им взаимоотношения паметен за българина ще остане 76-годишният рожден ден на Маестрото, отпразнуван само от двамата в любимия на Марсо китайски ресторант.

„Марсел Марсо за мен винаги е бил и ще си остане един велик артист. Той живееше само и единствено за това изкуство – пантомимата“, убеден е Герасим.

Краят обаче наближава. Културната политика на Франция се променя  и през 2005 година парижкото кметство спира финансирането на международната школа по мимодрама на Марсел Марсо и я закрива. Обяснението е лаконично –  поради икономически причини. Това на практика предопределя и съдбата на Маестрото. След малко повече от година той умира.

Накъде след Марсо?

Щом слагаме края на такова име какво ни пречи да сложим края и на това изкуство с лека ръка? Къде отива изкуството на мима? Ще изчезне ли тялото от сцената? Все въпроси, които си задават неговите последователи, а спектаклите на мима осиротяват откъм публика все повече и повече, поради икономическия фактор, намесил се в изкуството.

„Според мен изкуството не трябва да се измерва в пари. Изкуството не е бизнес, в който ще вложиш средства и ще  очакваш големите облаги”, смята Герасим.

С този проблем се сблъскват и мимовете като българина Герасим Дишлиев, който поема по пътя на великия Марсо. Сега артистите  са принудени да играят по ресторанти, мазета, малки книжарници и улици пред 10-15, в най-добрия случай 50, души публика. Дори обаче и само заради тях изкуството на мима не трябва да умира, тялото не трябва да изчезне от сцената, убеден е Геро. Той все още вярва, че ще дойдат по-добри времена и няма да остане последният пантомимист. И мечтата му няма да угасне.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПет филма срещу тъгата от края на лятото05.09.2018

Още от Под Моста

Момчил Русев10 от най-великите песни в историята на видеоигритеМузика