Фотография

„Последният мим“ на Христо Русев

01.11.2018

 „Последният мим“ е документален проект на българския фотожурналист Христо Русев. Той включва фотокнига и фотоизложба, посветена на пантомимичното изкуство и борбата на студентите и последователи на Марсел Марсо, за да запазят изкуството живо след смъртта на Маестрото.

Проблемите са представени чрез запечатани в снимки моменти от живота на най-близкия студент в живота на Марсо, а именно българинът Герасим Дишлиев. Процесът на заснемане се провежда в Париж, Франция и няколко места в България (2014 – 2018). Проектът вече е оценен от два престижни международни фотоконкурса – Финалист в Siena International Photography Awards и “Почетно споменаване” в Paris Photo Prize Px3 2018.

Част от фототографската история се публикува за пръв път онлайн в „Под Моста“.  Можете да подкрепите издаването на историята в IndieGogo

Последният мим – историята на Герасим Дишлиев

Преди 25 години един младеж от малко българско градче тръгва да следва мечтата си. Записва се на екскурзия и пристига в Париж с надеждата да продължи обучението си по пантомима в Меката на това изкуство. Герасим Дишлиев разчита и на подготовката си, придобита в софийската театрална и филмова академия. Още с пристигането си във френската столица се явява на кастинг на световноизвестния мим Марсел Марсо. Одобрен е и започва обучение в международната школа по пантомима на великия мим. Мечтата му е на път да се сбъдне – бързо се превръща се в най-добрия студент на Маестрото.

В края на следването си Герасим получава лична покана от Марсел Марсо да стане негов личен педагогически асистент. Така през 1997 г. българинът започва преподавателска дейност в школата на своя учител, замествайки го, когато той отсъства.

„В началото ми беше  много трудно, защото да заместваш толкова гениален артист и преподавател наистина е непосилна задача. Същевременно за мен това бе огромно удоволствие, защото  като млад артист продължаваше процесът ми на обучение, а и Маестрото ме караше да се чувствам като равен с него“, казва Герасим.

Постепенно младият асистент се превръща в мост между Марсо и студентите, поднасяйки неговите идеи на достъпен за тях език. „В кариерата си на педагог в международната школа по мимодрама видях как се раждат и изгряват над  200 артисти, много  от които в момента са по афишите във Франция и по света, срещаме се по фестивали, говорим по кръгли маси, работим по проекти заедно“, горд е Дишлиев. Българинът е радостен, че е изпълнена една от най-важните функции на училището – да се продължат традициите, обединяващи различните педагогически дисциплини под общата визия за театъра на великия Маестро.

Много са незабравимите моменти на творческа и човешка близост между Герасим Дишлиев и Марсел Марсо. От приятелските им взаимоотношения паметен за българина ще остане 76-годишният рожден ден на Маестрото, отпразнуван само от двамата в любимия на Марсо китайски ресторант.

„Марсел Марсо за мен винаги е бил и ще си остане един велик артист. Той живееше само и единствено за това изкуство – пантомимата“, убеден е Герасим.

Краят обаче наближава. Културната политика на Франция се променя  и през 2005 година парижкото кметство спира финансирането на международната школа по мимодрама на Марсел Марсо и я закрива. Обяснението е лаконично –  поради икономически причини. Това на практика предопределя и съдбата на Маестрото. След малко повече от година той умира.

Накъде след Марсо?

Щом слагаме края на такова име какво ни пречи да сложим края и на това изкуство с лека ръка? Къде отива изкуството на мима? Ще изчезне ли тялото от сцената? Все въпроси, които си задават неговите последователи, а спектаклите на мима осиротяват откъм публика все повече и повече, поради икономическия фактор, намесил се в изкуството.

„Според мен изкуството не трябва да се измерва в пари. Изкуството не е бизнес, в който ще вложиш средства и ще  очакваш големите облаги”, смята Герасим.

С този проблем се сблъскват и мимовете като българина Герасим Дишлиев, който поема по пътя на великия Марсо. Сега артистите  са принудени да играят по ресторанти, мазета, малки книжарници и улици пред 10-15, в най-добрия случай 50, души публика. Дори обаче и само заради тях изкуството на мима не трябва да умира, тялото не трябва да изчезне от сцената, убеден е Геро. Той все още вярва, че ще дойдат по-добри времена и няма да остане последният пантомимист. И мечтата му няма да угасне.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян Симеонов12 seconds in Tokyo*04.10.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър