Мястото, където всичко е различно

Горе няма обхват на телефоните. Няма удобни матраци, нито покрив, под който да се скрия. Тук липсват всякакви удобства и въпреки това – тук е най-красивото място на света! (И не, не преувеличавам!) Това е кралството на истинското, на първичното, цари автентична и неповторима атмосфера, която не бих могла да почувствам никъде другаде.

А кое е това тайнствено място?

Намирам се на десетина километра над село Копиловци, област Монтана, в подножието на връх Копрен. Поводът за моето присъствие е много специален – честването на ежегодния Празник на Балкана. Истината е, че всяко село в този край чества подобен празник, но тук всичко е някак по-различно.

Всяка година хиляди ентусиасти товарят на колите си най-необходимото, събират приятелите си и тръгват … нагоре. За всички тях кметът на селото прави концерт, на който се канят известни сръбски певци, които да повдигнат настроението и да допринесат за празничната атмосфера. Не това обаче е специалното, не това прави празника истински и толкова личен.

Животът на българите в Северозападна България не е лек. Нещо повече – за мнозина от тях няма празници, няма почивка, няма радост. Всички те са твърде заети с грижи, грижи, грижи. И съвсем естествено са привързани към малките, простите неща в живота, които не изискват много, но ти носят наслада. Фенове са на моментите, в които малко ти е нужно, за да си щастлив. Този празник е същинско тържество за духа!

Хората се качват над Копиловци, за да честват Празника на Балкана не от задължение към традицията, а за да бъдат част от нещо просто, но хубаво.

Събитието

Макар тази година гостите на Копрен да бяха значително по-малко от миналата, огньовете светеха из цялата гора. Склоновете бяха претрупани с палатки и въпреки това никой на никого не пречеше.

Официално Празникът е само един ден – денят на концерта(събота). Повечето хора обаче избират да се качат по-рано. Хем да си намерят удобни места, където да пренощуват, хем да прекарат малко повече време в планината. Някои се качват още в понеделник. Ние дадохме старт на нашето приключение само ден по-рано.

Първи ден – петък. Част от ентусиастите вече бяха подбрали местата си за къмпингуване, разтоварваха подвижните си къщи, одеала, столове, маси, тенджери, котлони. Всъщност това правихме и ние … докато не заваля.

Планинският дъжд

Не знам дали някога ви е валял здрав планински порой. Е, няма такъв студ! Дъждът не спираше с часове. Бяхме премръзнали и гладни. И знаете ли – толкова много ми хареса! Ето защо…

Събрахме се около огъня, който едва тлееше. Дървата бяха мокри, а ние отчаяно се опитвахме да направим заслон, за да запазим поне последните искрици. Бяхме подготвили толкова месо, което да опечем, но без огън нищо не се получаваше. Чакахме и умирахме от глад.

В джоба си имах круша. (Добре, че майка ми се беше сетила да я сложи). Толкова сладко отхапах от нея… Разделих я с един от приятелите си – Любо. Все пак всички гладувахме. Не знам дали е внушение, но не си спомням да съм яла по-вкусна круша. Навярно е истина, че храната е най-вкусна, когато е споделена. А Любо ли? Него чувствах по-близък от всякога!

Вероятно с доброто си настроение оправихме времето и тогава започна голямата подготовка.

С много шеги и закачки момчетата от групата сглобиха шатрата, която щеше да бъде нашата трапезария, и се захванаха да пекат месото. Ние, момичетата, пък се погрижихме за интериора във временните ни домове – палатките. Приготвихме зеленчуците и шишчетата и подредихме масата. Сигурна съм, че дори шеф Манчев би завидял на сладостните миризми, които се носеха из гората.

А на вечерта?

Седнахме като голямо семейство около масата. Музиката кънтеше, макар от време на време да се смесваше с ритмите на съседите и да влизаше в борбена конкуренция с тях. Имахме и микрофон, та всеки желаещ да може да пее, да каже какво му е на сърцето или просто да въдвори ред.

Умирахме от студ, но какво пък – нали сме заедно. Не мога да спра да се усмихвам като се сетя какъв страхотен екип бяхме. Млади, енергични и безкрайно заредени с позитивизъм. Можех да прекарам повече от месец горе с тези очарователни хора.

Сипах си чаша червено вино и седнах край огъня на благи приказки. Стоплих и тялото, и душата, и сърцето си. Не съм от Балкана и нямам роднини тук, но си бях у дома.

Легнах си, а музиката продължаваше да оглася гората отвсякъде. Беше ми студено въпреки купищата дрехи, които бях облякла и топлите одеала, които ме покриваха. Камъните под палатката сякаш ме пробождаха между ребрата, но знаете ли – никога не съм спала по-сладко. (Ще ви издам една малка тайна – прегрътката на любимия човек лекува всякакви неволи).

Продължава на следващата страница

1|2