LIFE

На пътешествие с Крум Крумов и вятъра

25.11.2020

Крум Крумов е от онези хора, чиито живец и любопитство към света те карат да се усмихнеш и да се увериш, че в съзнанието ни има място и за по-крепки мечти. Още преди да се свържа с него си бях обещала разговорът ни да бъде по-скоро разказ, отколкото интервю. И той така и потече – като приказка, прекъсвана от любопитството на някой въпрос. Премина неусетно, рязко заличи официалния тон и остави тихото обещание, че това няма да бъде единствената и последна среща с пътешествията на Крум.

Навярно вдъхновението за 1400-километров преход не спохожда човек просто така. Как се зароди идеята за странстване из Исландия?

Търсих нещо… Всяка година пътят ме вика. Този път исках да бъде извън зоната на комфорт, защото обичам да пътувам по топли места. Имам респект към вятъра – eдна от стихиите, от които винаги съм се страхувал малко. В първия момент, когато чух за Исландия ми се стори доста налудничаво и трудно, но гледам да си поставям по-високо летвата и се опитвам да се надскоча. Бях чувал за легандарния студ. Разбира се, гледах снимки. Видях, че Исландия е нещо извънземно, но оставаше съмнението дали ще се справя.

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Кога се впусна в пътешествието?

През 2017 г. Нали знаеш, че исландците казват: „Миналата година лятото в Исландия беше в сряда“ (смее се). Така че случи се от средата на юли месец, във времето, когато денят е почти 23 часа.  В началото почти не настъпваше нощ, към края на обиколката вече се стъмваше.  Последният ден приключих по тъмно, след полунощ.

Обобщено отстрани изглежда като раница, желание и колело. Със сигурност обаче приготвянето за толкова дълъг маршрут и усложнени метеорологични условия изискват повече усилия. Как успя да се подготвиш?

Една подготовка винаги е добре дошла, но човек може да направи нещо подобно, както се казва, дори ставайки от бюрото си. Не се изисква да имаш спортно минало, просто желание и малко по-силна воля. Там човек е сам със себе си и стихиите и няма как да се откаже. Е, има как, но по-добре да не го прави (смее се).

Аз не обичам да се подготвям за пътешествия, защото много ценя момента на изненада и се оставям, може да звучи налудничаво, пътят да ме води. Така се получават най-запомнящите се моменти. Затова и умишлено не се наех да прочета къде ще спя първата нощ, къде е магазинът, за да си купя необходимите неща. Не се свързах с никакви българи или поляци на място. Оставих нещата да се случват. Учих се на Исландия, докато бях в нея. Започнах да свиквам още на втория ден. Той всъщност беше най-дългият – 17 часа на седалката. Времето го позволяваше, защото през цялото време беше ден, но междувременно метеорологичните условия се смениха 180 пъти (смее се). 

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Кой беше твоя двигател? Кое те дърпаше напред, когато си бил на крачка от това да си кажеш „стига толкова“? 

Човек се превъзмогва, мисля, че е индивидуално за всеки. Наистина имах много силни моменти на слабост (смее се), но те минават. Всичко е в главата, наистина. За моята подготовка мога да кажа, че тогава работех буквално на пет места, просто последният месец преди да замина не бях тренирал нито час. Трябваше постепенно да свикна с натоварването. Бях помъкнал много багаж, но след третия ден тялото ми си спомни, че „това упражнение вече сме го правили“ (цитат от книгата), макар, че се занимавам абсолютно аматьорски със спорт. Бягам, карам колело, плувам. Мога да кажа, че триатлонът е спортът на сърцето ми.

Кой разпали тази любов към спорта, пътуването и като цяло защо точно на колело?

Аз преоткрих колелото. Като дете не слизах от него, след което имах една много дълга пауза може би до след завършването на висшето си образование. След това, като пристигнах в Полша, си купих колело и имах усещането, че това е нещо, което винаги съм обичал да правя, но поради някакви причини не съм го правил. Открих за себе си, че колелото е абсолютната свобода. Когато човек иска да се почувства свободен, наистина е достатъчно да сложи дисагите и да хване, който и да било път. С всяко следващо пътуване просто се убеждавам в това, а плановете стават все по-мащабни.

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Хващаш обаче пътя сам, нали?

Как да кажа… Първоначалните ми пътувания бяха с един приятел от Полша. С него бяхме на Camino de Santiago през 2011 г., още преди да стане популярно в България. Изминахме го пеша. После ходихме от Централна Полша до Ватикана, до Рим – този път вече на колела. После Атон, Исландия и едно дълго пътуване от Созопол до Сантяго де Компостела (вече солово). 

Направихме една четиригодишна пауза, тъй като моментът съвпадна с раждането на сина ми, нямаше как да пътувам. На следващото пътуване разбрах, че предпочитам да пътувам сам и си остана по този начин. Пътят изкарва всичко от нас, това е истината. Вземат се решения много по-често, отколкото в ежедневието, а хората трябва много да се напаснат. Аз просто имах нужда от малко по-голям размах за нещата, които исках да реализирам. Но Камино е хубаво преживяване, ходил съм два пъти и си заслужава абсолютно. На мнение съм, че човек не може да направи нищо по-хубаво с един месец от живота си.

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Осмеляваш ли се да планираш ново пътешествие, или заради объркания свят през тази година гледаш да потушиш волността?

Ами, аз винаги планирам нещо. Тази година отново бях в Исландия, този път в Западни Фиорди. Тази част е някак откъсната от т.нар. вулканична активност и като години е много по-стара (на 16 млн. години). Направих обиколка, която беше около 770 км. Много по-диви места, не мога да кажа по-красиви, но със сигурност много по-безлюдни в една, така или иначе, безлюдна Исландия.  Черни пътища, изкачвания, доста по-сурово. Това направих тази година, съвсем за кратко, но все пак трябваше да има някакво пътуване. И за догодина планирам нещо, но когато му дойде момента.

Снимка: Личен архив – Крум Крумов

Слушам за преходите ти с колело и пеша и някак очаквам да завършиш триатлона с плуването.

Знаеш ли, не искам да правя нещата насила. В пътуването ми Созопол-Сантяго беше 4 500 км., което се случи за първи път за България, имах благотворителна цел. Събирах средства за две български деца. Много е важно защо го правиш.

Много ми харесва това, което направиха баща и син, прекосявайки Океана. Извън този грандиозен успех и тези просто железни техни глави, ми направи впечатление, че те също имаха цел. Не искаха да обременяват хората със събиране на пари, а просто предадат послание и да накарат хората да се замислят. Интересно е как го загатват, защото това е тема, от която хората бягат, срамуват се, не я разбират. Един вид я отричат. Аз си мисля за нещо подобно. Мога да направя триатлон, но за мен е важна целта. Когато целта ме намери, вече лесно мога да си го измисля предизвикателството.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновНепал и Хималаите са за всички28.02.2020

Още от Под Моста

Деница ДимитроваКино и избори: 7 филма за вота, който определя животиКино